Поведе ни не по парадната стълба, а по дълъг коридор, покрай кухнята, откъдето се носеше миризма на вчерашна супа, към тясна тъмна стълба в края на къщата. Служебният вход. Изкачвайки скърцащите стъпала, стисках по-силно рамото на Юля. Тя трепереше цялата и не произнесе нито дума, само се държеше здраво за мен.
Стаята се намираше на тавана. Малка, мизерна дупка с наклонен таван и миниатюрен, прашен прозорец под покрива. Вътре имаше тясно железно легло с тънко сиво одеяло и клатещ се табурет. Нито маса, нито гардероб, нито една лична вещ. Нито снимка, нито книга. Това не беше стая, а килер за парцали, в който са позволили на човека да спи. Въздухът беше застоял, тежък — миризма на безнадеждност.
Таисия остана да стои на прага, със скръстени ръце, с вид на победителка. Ето, виж, сякаш казваше, къде е мястото на дъщеря ти. Но отново не ѝ обърнах внимание. Внимателно настаних Юля на леглото и чак тогава извадих от джоба си швейцарския си смартфон. В този мизерен килер той изглеждаше като артефакт от друг свят: гладък, студен, ефективен. Пръстите ми уверено заблъскаха по екрана. Не търсех в контактите стари приятели или роднини. Отворих приложение за резервация на хотели. Хотел „Национал“. Президентски апартамент. Име — измислено, Анна Волска. Плащане — с корпоративната кредитна карта на господин Дюбоа, предназначена за непредвидени разходи и невъзможна за проследяване. Всичко отне не повече от минута. Потвърждението за резервацията светна безшумно на екрана. Планът беше готов.
Прибрах телефона, отново хванах Юля за ръка и погледнах Таисия.
— Тръгваме си.
Поведох дъщеря си покрай нея, навън от този студен килер. Таисия не помръдна, само ни изпрати с поглед, пълен с отрова и недоумение. Все още не разбираше какво става. Беше загубила, но още не го беше осъзнала. Слязохме долу и минахме през същото огромно, бездушно фоайе. Взех куфара си от стълбите. За щастие, таксито все още стоеше пред портата. Бях помолила шофьора да почака — някаква част от мен вече знаеше, че нищо няма да мине по план. Шофьорът с нескрито любопитство гледаше как настанявам на задната седалка странно, загърнато в скъпо палто момиче с изплашено лице.
Колата потегли, и величественият дом на Строганови започна да намалява в огледалото за обратно виждане. Юлиана седеше до мен, свита в кълбо, и все още я тресеше. Не гледаше към мен, а някъде в празното пространство пред себе си.
— Мамо, ти не разбираш — прошепна накрая, гласът ѝ трепереше от ужас. — Телефонът ми. Олег го проследява. Той винаги знае къде съм. Ще ни намери.
Спокойно я погледнах, после погледнах малкия, евтин смартфон, който тя стискаше в ръка. Това беше каишка. Електронен нашийник. Нежно взех телефона от отслабналите ѝ пръсти. Тя дори не се съпротивляваше. Без да казвам нищо, натиснах бутона на стъклото. Студен ноемврийски въздух нахлу в салона. Колата тъкмо излизаше от тиха селска улица на скоростен път. И аз, без да се засилвам, просто хвърлих телефона ѝ в тъмното. Той проблесна и изчезна в нощта, погълнат от ревa на преминаващите коли. Юля ахна и ме погледна с широко отворени очи.
— Него той може да проследи — казах абсолютно спокойно, натискайки бутона, за да затворя прозореца. — Нас няма как.
Прозорецът на таксито се затвори. Тишината в салона стана плътна, почти осезаема, нарушавана само от шумоленето на гумите по мокрия асфалт. Юля не плачеше. Просто гледаше право напред, а неподвижният ѝ поглед беше по-страшен от всякакви ридания.
В хотела швейцар, облечен в ливрея, отвори вратата пред нас. На рецепцията казах името „Анна Волска“, и младото момиче с безупречна усмивка ми подаде ключ-карта, без да зададе нито един въпрос. В този свят, света на големите пари и безупречното обслужване, анонимността беше стандартна услуга, както чистите кърпи. Нашият люкс беше на 23-ия етаж. Огромните прозорци от пода до тавана разкриваха гледка към нощната столица, разчертанa от светлините на колите. В стаята миришеше на скъп парфюм и свежи цветя. Отведох Юля в спалнята с огромно легло, застлано с ослепително бяло одеяло, и я настаних на ръба. Беше лека като пух.
— Сега ще ти пусна вода за ваната — казах тихо.
Докато водата с мек шум пълнеше мраморната вана, по телефона поръчах лекa вечеря: пилешки бульон, пресен хляб, билков чай. Простички, разбираеми неща. После извадих от куфара нов, още в опаковка, телефон и SIM-карта, които бях купила на летището. Старият номер нямаше да ми трябва повече. Активирах новия, прехвърлих няколко нужни контакта от облака и го оставих на масата. Това беше новият ми инструмент.
Когато Юля излезе от банята, загърната в огромен хавлиен халат, изглеждаше още по-крехка. Парата беше омекотила чертите на лицето ѝ, но не бе заличила отпечатъка на дългите страдания. Помогнах ѝ да седне в креслото до прозореца, придърпах масичката с храната. Тя взе лъжицата, но веднага я остави. И тогава избухна.
