Студ ме прониза до костите. Не студът, който идваше от мраморния под, а друг — вътрешен, леден. Не можех да различа чертите ѝ, но нещо в тази измършавяла, костелива фигура накара сърцето ми да спре. Тръгнах бавно към нея, а стъпките ми глухо кънтяха в тишината. На гърба на мръсната, проскубана престилка видях извезани с тъмни конци думи. Всяка дума беше като удар с чук по слепоочията: „Слугиня на семейство Строганови“.
— Не — прошепнах. Това не беше дори шепот, а беззвучен издишане.
Жената подскочи от гласа ми и бавно, сякаш с огромно усилие, се обърна. И времето спря. Това беше Юлиана. Но това не беше моята Юля. Не онази цъфтяща девойка от снимките. Пред мен седеше скелет, обтегнат със сива кожа. Хлътнали бузи, огромни угаснали очи в измъчено лице. А по ръцете ѝ, от китките до лактите, тъмнееха страшни, грозни синини. Някои бяха почти черни, във формата на пръсти. Сякаш някой беше стискал ръцете ѝ с чудовищна сила.
Това беше шок. Удар, от който притъмнява пред очите. Но това, което се случи в следващата секунда, беше по-лошо. Много по-лошо. Очите ѝ се разшириха, когато ме позна. Но в тях нямаше нито радост, нито облекчение. В тях имаше животински, първичен ужас. Оня ужас, с който подплашено животно гледа ловец.
— Мамо?
— Не — изсъска тя. Гласът ѝ приличаше на шумоленето на сухи листа. Тя отчаяно запълзя към мен, вкопчи се в подгъва на палтото ми. — Не трябва да си тук. Те ще те видят. Махай се. Махай се, моля те.
Молбата ѝ беше толкова отчаяна, толкова искрена, че ми секна дъхът. Тя не се страхуваше за себе си. Тя се страхуваше за мен. И в този момент отгоре, от върха на тази помпозна стълба, се разнесе студен, властен женски глас:
— Коя е тази? И защо прислугата не е на пода?
Повдигнах глава. Там стоеше жена на около шестдесет и пет: висока, с твърдо аристократично лице и безупречна сива прическа. Тя не изглеждаше изненадана. По-скоро раздразнена. Сякаш бях непоканена гостенка, нарушила установения порядък. Огледа ме с презрителен поглед и отново се обърна към дъщеря ми, която се беше свила при краката ми.
— Юлиана, за това ще бъдеш наказана.
Думата „наказана“ прозвуча в оглушителната тишина на мраморното фоайе и не предизвика в мен нито ярост, нито страх. Просто щракна, като прекъсвач в електрическо табло, изключвайки всички майчини чувства и включвайки аварийния генератор. За петнадесет години в Женева бях видяла много. Успокоявала съм оперни диви, които получават нервен срив пет минути преди да излязат на сцената. Организирала съм спешна евакуация с хеликоптер за финансист, който е получил сърдечен пристъп на ски писта. Водила съм преговори с разярени синдикати от името на човек, който не желаеше дори да знае за съществуването им. Болката в мен се сви в тежък, студен камък на дъното на стомаха, но умът ми се превърна в хирургически инструмент, полиран до блясък.
Не удостоих жената на стълбата с поглед. Тя не беше важна. Беше просто обстоятелство, което трябва да се вземе предвид. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху треперещото създание при краката ми. Върху дъщеря ми. Гласът ми прозвуча равен и спокоен — със същия тон, с който давах нареждания в кризисни ситуации:
— Юлиана, стани.
Тя вдигна към мен огромните си, пълни с ужас очи, но се подчини. Тялото ѝ беше невъобразимо леко, като на птица. Без усилие ѝ помогнах да се изправи. Тя се залюля, и аз я подпрях, усещайки как острите ѝ лопатки изпъкват под тънкия плат на униформата. Без да казвам нищо, разкопчах кашмиреното си палто — същото, което купих в Цюрих с първия си голям бонус, представяйки си как един ден ще се разхождам с Юля в него по столичните паркове. Свалих го и го наметнах върху раменете ѝ. Скъпата, топла материя скри убогата престилка с унизителния надпис, и дъщеря ми веднага заприлича на уплашен тийнейджър, а не на смазана слугиня.
— Кой ти направи това по ръцете? — попитах също толкова тихо, гледайки страшните синини.
Въпросът прозвуча не като обвинение, а като констатация на факт, който ще бъде занесен в протокола. Зад гърба ми се чу шум от скъп плат и тежки стъпки. Жената слизаше по стълбата, а всеки неин ход излъчваше съзнанието за властта ѝ в този дом.
— Аз съм Таисия Строганова — произнесе тя с леден тон, спирайки на няколко крачки от нас. — Незабавно пуснете жена на сина ми. Тя има задължения.
Едва тогава се обърнах и я погледнах право в очите. Бях виждала такива като нея. Жени, родени с убеждението, че целият свят е тяхно имение, а всички останали — персонал. Лицето ѝ беше поддържано, но твърдо, като посмъртна маска.
— Аз съм Фаина Медведева. Нейната майка — отвърнах, произнасяйки всяка дума отделно. Погледът ми беше толкова студен, колкото и нейният. — Ще ми покажете стаята ѝ. Веднага.
В очите ѝ проблесна изненада. Очакваше всичко: сълзи, крясъци, заплахи, молби. Но не беше готова за спокоен, категоричен приказ. Това не беше езикът, на който хора от моята среда обикновено разговаряха с нея. Тази секунда замисляне беше първата ми малка победа. Тя стисна устни, лицето ѝ се вкамени от ярост, но се завъртя и мълчаливо тръгна навътре в къщата.
