Петнадесет години живот в чужбина бяха минали, когато се върнах, за да направя изненада на дъщеря си. Но когато влязох в къщата, я видях на колене, да търка пода. По ръцете ѝ имаше синини, а на мръсната ѝ престилка пишеше: „Слугиня на семейство Строганови“.
Петнадесет години. Петнадесет години, три месеца и шест дни. Отброявах ги не от носталгия, а като счетоводител, който затваря годишен отчет. Всеки ден беше ред в главната книга, разходна позиция от собствения ми живот в полза на единствената приходна част — бъдещето на дъщеря ми. Когато колелата на самолета докоснаха влажния бетон на летището, не почувствах вълнение, а по-скоро дълбоко, спокойно удовлетворение. Сякаш сложен, изтощителен проект най-после беше завършен. Господин Дюбоа, моят работодател милиардер, с всичките му прищевки, панически атаки в три часа през нощта и внезапни изисквания да се намери рядък сорт орхидея от Еквадор за довечера, беше останал в миналото, в неговото безупречно шале на брега на Женевското езеро. Моята работа беше свършена.
Дългът ми беше изпълнен. Откачих предпазния колан и по тялото ми премина лека тръпка. Това не беше нервност, а предвкусване. Петнадесет години управлявах чужд живот, чужд дом, чужди финанси. Сега се връщах, за да живея просто. Да живея до моята Юленька.
Столичният въздух, след кристално чистата алпийска прохлада, ми се стори гъст и влажен, миришещ на топящ се сняг и бензин. Позната, родна миризма. Не предупредих никого за пристигането си. Искаше ми се да видя лицето ѝ. Да видя онзи възторг, онова детско изумление, което отдавна не бях виждала на живо, а само си го представях, препрочитайки кратките, малко сдържани писма: „Мамичко, при нас всичко е прекрасно. Олег така се грижи за мен. Живеем в голяма, красива къща извън града. Щеше да си толкова щастлива за нас“.
И аз наистина бях щастлива. Всяко такова писмо беше оправдание за моите безсънни нощи, за пропуснатите празници, за рождените ѝ дни, на които можех да изпратя само пари и подарък с куриер. Пропуснах нейния дипломиране в университета, сватбата ѝ. Видях мъжа ѝ Олег само на снимки: висок, самоуверен, от добро семейство. Строганови. Фамилията звучеше солидно, аристократично. Точно такъв живот исках за нея. Стабилен, защитен — такъв, какъвто аз никога не бях имала.
Таксиметровият шофьор, мъж на средна възраст с уморени очи, подсвирна, когато му казах адреса.
— Охо, Константиновна. В „Соснови Дали“ сте тръгнали. Сериозно място е там.
Само му се усмихнах учтиво. Да, сериозно. Моята дъщеря заслужаваше най-сериозното, най-доброто. Докато таксито лавираше по широките булеварди, а после зави по тесните ulici на елитното селище, си я представях. Сигурно е малко напълняла, закръглила се от щастлив семеен живот. Може би вече очакват дете? Тази мисъл приятно ме стопли отвътре. Щях да бъда баба. Щях да разхождам количка по тези поддържани алеи, сред тези внушителни къщи, и да наваксвам всички пропуснати години.
Колата спря пред кована порта, висока три човешки ръста. Зад нея се виждаше къщата: огромна, от светъл камък, с тъмен покрив и множество прозорци. Тя не беше просто голяма, беше потискаща. Крепост, а не семейно гнездо.
— По-нататък има бариера, няма да ме пуснат — каза шофьорът. — Обадете се, за да отворят.
Платих и слязох, усещайки върху гърба си любопитния му поглед. Сигурно ме взе за прислуга, която отива на работа. Скъпи, но ненатрапчиви дрехи, строго палто, качествен кожен куфар на колелца — униформата на хората от моя занаят. Приближих се до малката вратичка до портата и натиснах бутона на звънеца. Мелодичен звън се разнесе, както ми се стори, из цялата околност и заглъхна. Чаках. Минута. Две. Тишина. Само вятърът шумолеше в голите клони на дърветата.
Странно. Юлиана знаеше, че мога да се обадя по всяко време. Натиснах още веднъж. Пак тишина. Леко безпокойство се надигна в мен. Дръпнах дръжката на вратичката. Не беше заключена. Още една странност. В такива къщи всичко се заключва с по седем ключалки. Бутнах тежката вратичка и тръгнах по павираната пътека към парадната врата. И тя беше масивна, от тъмно дърво, с блестяща медна дръжка. И също беше леко открехната. Само на един пръст. От пролуката лъхаше студ и тишина.
Сега тревогата започна да расте. Оставих куфара на стълбите и внимателно побутнах вратата.
— Юленька? — гласът ми прозвуча тихо, неуверено.
Вратата се отвори безшумно, пропускайки ме в огромно, ехтящо фоайе. Подове от бял мрамор, изключително висок таван, който се издигаше до втория етаж, и широка вита стълба, достойна за дворец. Въздухът беше студен и миришеше остро, химически, на някакъв препарат за полиране и белина. Къщата беше безмълвна. Нито звук, нито гласове, нито музика.
— Юля? Аз съм, мама! — извиках по-силно, и моето „мама“ отекна от стените и се разтопи някъде под тавана.
И тогава я видях. В далечния край на фоайето, в подножието на стълбата, на колене стоеше жена. Беше с гръб към мен. На нея имаше някаква безформена сива униформа, косата ѝ беше прибрана под проста забрадка. Тя методично, отново и отново, търкаше с малка твърда четка фугите между мраморните плочи. Движенията ѝ бяха механични, изтощени.
