Защо Артьом беше оставил тук уж толкова ценния си ръчно изработен персийски килим? Човек, който винаги пресмяташе всяка стотинка и никога не се разделяше доброволно със скъпи вещи, беше изоставил предмет, който според собствените му думи струваше цяло състояние. След развода беше подарил апартамента, беше поел ипотеката… а сега се оказваше, че е оставил и този уж безценен килим.
Нещо в това нямаше никакъв смисъл.
Неочаквано любопитството ѝ се превърна в почти болезнена необходимост.
Лена хвана тежкия свитък и опита да го издърпа към светлата част на коридора. Оказа се почти непосилно. Въпреки че беше физически здрава жена и ежедневно носеше тежки кашони с професионални продукти за салона, едва успя да го помръдне. С усилие, влачейки го по ламината и оставяйки следи по пода, сантиметър по сантиметър го довлече до средата на всекидневната.
Дишаше тежко.
Отиде до кухнята и отвори чекмеджето с инструментите. Извади остър макетен нож с широко острие и се върна обратно.
Без да разбира защо, сърцето ѝ започна да блъска толкова силно, че сякаш се беше качило в гърлото. Дланите ѝ се изпотиха.
Коленичи пред черния свитък и направи първия дълбок разрез.
Фолиото изпращя сухо под острието.
Веднага във въздуха се разнесе странна миризма – смесица от застоял прах, нафталин и едва доловим метален привкус.
Лена започна настойчиво да разрязва един след друг слоевете здраво тиксо, откъсвайки ги на дълги ленти. Работеше бързо, почти ожесточено, сякаш искаше колкото се може по-скоро да разбере какво се крие вътре.
След около десет минути платът най-сетне беше напълно освободен.
Наистина беше великолепен старинен килим – дебел, тежък, с плътна бордо основа, твърд висок косъм и сложни златисти орнаменти, изтъкани с невероятна прецизност.
Но красотата му вече не означаваше нищо.
Погледът на Лена веднага се спря върху нещо друго.
В самия център на плътно навития килим ясно личеше необичайна издутина. Формата беше неравна, сякаш дълбоко вътре се намираше твърд предмет, около който всичко останало беше навито.
Лена постави длани върху бордовия килим, пое дълбоко въздух и с всички сили го бутна напред, започвайки бавно да го разгъва по пода.
Килимът се разгъна с глух тежък удар, сякаш освобождаваше нещо, което дълго беше държал в плен.
В следващия миг Лена рязко отскочи назад, изпищя от ужас и силно се удари с гръб в крака на дивана. Дъхът ѝ секна. Не можеше да повярва на това, което виждаше. Стаята сякаш се залюля пред очите ѝ, а в ушите ѝ се разнесе пронизително звънтене.
Вътре в килима…
…имаше човешко тяло.
Лена дори не успя да извика. Гласът просто изчезна, сякаш някой беше заглушил целия свят. Тя остана седнала на пода, притисната към дивана, без да откъсва поглед от ужасяващата гледка.
Килимът не се беше разгънал докрай – единият му край се беше опрял в шкафа под телевизора. Но и това беше достатъчно.
От гънките на тежката бордо тъкан се подаваше изсъхнала човешка ръка.
Пръстите приличаха на корени на старо дърво – изкривени, неестествено свити, с начупени нокти. Кожата около китката беше придобила сиво-кафяв оттенък и изглеждаше суха като стар пергамент.
Миризмата, която преди малко Лена беше помислила за метална, внезапно придоби съвсем друг смисъл.
Това не беше миризма на ръжда.
Беше миризма на разложение.
Стара, пропила се дълбоко в тъканта, приглушена от годините и плътната опаковка, но все още разпознаваема.
— Не… това е невъзможно… — прошепна тя едва доловимо.
Но тялото не изчезваше.
То беше лежало тук през цялото това време.
Докато със семейството закусваха в кухнята. Докато Кира се учеше да кара колело. Докато Артьом я уверяваше, че всичко ще бъде наред и че може да живее спокойно.
Три години.
Цели три години този страшен товар беше стоял само на няколко крачки от кашоните с коледната украса, която всяка година вадеха, за да украсят елхата заедно с дъщеря си.
Изведнъж Лена си спомни онази нощ.
Артьом не беше донесъл килима сам.
Беше дошъл с приятел.
Кой беше той?
Трескаво започна да прехвърля имената в паметта си. Май беше Славка… Да, точно така. Същият човек, който скоро след онази зима внезапно напусна работа и замина за друг град. Профилите му в социалните мрежи замлъкнаха, телефонът му остана недостъпен, а Артьом тогава спокойно беше обяснил:
— Отказа се от нашата работа. Станал шофьор на камион и обикаля страната.
Тогава Лена изобщо не беше обърнала внимание.
Сега отделните парчета започваха да се подреждат в една ужасяваща картина.
С огромно усилие тя се изправи.
Краката ѝ трепереха неудържимо, но любопитството вече беше по-силно от страха.
Обиколи килима от другата страна, хвана свободния край на плата, затвори очи за миг и с рязко движение дръпна.
Килимът се разгъна напълно.
Върху гъстия бордо косъм, осеян с тъмни кафеникави петна, лежеше мъж.
Беше облечен в скъп тъмносин костюм. Някога сакото и панталонът очевидно са били елегантни, но времето беше разрушило плата. На места материята се беше разпаднала и почти се беше сляла с останките на тялото.
