Лицето…
Лена едва успя да потисне пристъп на гадене.
От него почти нищо не беше останало.
Черепът беше обтегнат от изсъхнала, подобна на пергамент кожа. Очните кухини зееха празни, а между оголените зъби ясно блестеше златен зъб на горната челюст.
По раменете се спускаха дълги сплъстени коси с ръждивочервен оттенък.
Рижави.
Артьом беше с кестенява коса.
Този човек имаше съвсем различен цвят на косата. Освен това беше по-висок, с по-широки рамене и значително по-едро телосложение.
Това не беше Артьом.
Сякаш под чужда воля Лена бавно коленичи до тялото.
Ръцете ѝ се тресяха неудържимо, но въпреки това посегна към вътрешния джоб на сакото.
Под пръстите ѝ износеният плат неприятно поддаде.
Напипа нещо твърдо.
Кожен портфейл.
С усилие го измъкна навън и го отвори.
Вътре лежеше шофьорска книжка.
Снимката вече почти нямаше как да бъде сравнена с останките пред нея, но името и фамилията се четяха напълно ясно.
Максим Андреевич Горелов.
Роден през 1978 година.
Лена никога не беше чувала името Максим Горелов. Но още в следващия миг в съзнанието ѝ изплува един почти забравен разговор.
Преди около три години и половина, когато двамата с Артьом разглеждаха апартамента преди покупката, брокерката между другото беше споменала, че предишният собственик бил успешен предприемач, който внезапно продал жилището и заминал да живее в чужбина.
— Казват, че бизнесът му изведнъж процъфтял и се преместил в Кипър — беше казала тогава разговорливата жена с усмивка.
Сега Лена изведнъж осъзна колко страшно звучаха тези думи.
Явно не бизнесът му беше „процъфтял“.
И вероятно никога не беше стигал до Кипър.
В главата ѝ започнаха да се редят една след друга ужасяващи мисли.
Артьом… нейният спокоен, педантичен съпруг, човекът, с когото беше прекарала десет години от живота си, очевидно беше убил човек.
Но защо?
Дали беше присвоил апартамента му? Парите му? Някакви документи?
Не…
Артьом никога не беше сменял самоличността си. Имаше собствен паспорт, данъчен номер и всички официални документи. Значи мотивът беше друг.
Може би просто беше използвал изчезването на истинския собственик, за да се сдобие с жилището.
Или Максим Горелов е бил негов съдружник. Човек, който е знаел твърде много… и затова е трябвало да изчезне.
Колкото повече размишляваше, толкова по-малко разбираше.
Светът около нея изглеждаше нереален.
Лена седеше на пода в собствената си всекидневна, само на метър от останките на непознат мъж, увит три години в килим, а отвън слънцето грееше ярко, птиците пееха и животът течеше така, сякаш нищо необичайно не се беше случило.
Изведнъж телефонът в джоба на дънките ѝ завибрира.
Тя подскочи от уплаха.
На екрана се виждаше съобщение от непознат номер.
То беше кратко.
„Надявам се, че вече си открила всичко.
Сега разбираш защо си тръгнах и защо оставих апартамента на теб.
Това никога не беше жест на великодушие.
Беше цената на твоето мълчание.
Имаш два дни, за да вземеш решение.
Или ще отидеш в полицията и ще разкажеш, че десет години си живяла с убиец, спяла си до него и си родила детето му. Ако направиш това, Кира повече никога няма да има баща. Ще остане само с пенсия за сирак и с клеймото, че е дъщеря на убиец, което ще я преследва цял живот.
Или ще приемеш онова, което ти оставих, ще запазиш мълчание и ще продължиш напред.
Килима можеш да изхвърлиш.
Тялото ще взема по-късно.
Изборът е изцяло твой.
P.S. Обичам те.
Винаги съм те обичал.
Прости ми.“
Лена прочете съобщението веднъж.
После още веднъж.
След това го препрочете за трети път, сякаш очакваше думите да се променят.
Но текстът оставаше същият.
Телефонът бавно се изплъзна от безсилните ѝ пръсти и падна върху килима, точно до изсъхналата ръка на мъртвия мъж.
В следващия миг тя започна да се смее.
Тихо.
Без звук.
Без нито капка радост.
Това не беше смях.
Беше мигът, в който човек окончателно осъзнава, че животът, който е познавал, е приключил завинаги.
Всичко, което доскоро изглеждаше обикновено, спокойно и предвидимо, беше изчезнало за секунди.
Пред нея се отваряше съвсем различна реалност — такава, в която вече нямаше място за доверие, сигурност или нормален живот.
Лена бавно вдигна очи към тавана, сякаш се надяваше някъде там да открие отговор на всичко случило се.
Но не получи никакъв.
Имаше само тежка, задушаваща тишина.
И миризмата на смърт, която сякаш вече беше попила във всяка стена, във всяка вещ и във всеки спомен, обещавайки никога повече да не я напусне.
