— Не искам нищо от теб — каза той спокойно, докато затваряше двата куфара с вещите си. — Живей спокойно с Кира. Няма да ви преча. Апартаментът остава изцяло за вас.
Приятелките на Лена не спираха да повтарят едно и също:
— Радвай се! Имала си късмет. Малко мъже биха постъпили толкова почтено. Поне няма да се влачите по съдилища за мебели, прибори и квадратни метри.
Но вместо облекчение Лена изпитваше само страх.
Тази внезапна щедрост не приличаше на Артьом.
През всичките години на брака той беше болезнено пестелив. Следеше всяка сметка до последната стотинка, недоволстваше, ако Лена похарчеше повече пари за дрехи, обикаляше магазините в търсене на промоции и винаги пресмяташе всяка покупка. А сега без никакъв спор се отказваше от жилище, струващо почти петнадесет милиона рубли, без да поиска компенсация, без съд, без преговори и без дори една упрекваща дума.
Колкото повече мислеше за това, толкова по-неестествено ѝ изглеждаше всичко. Нещо в поведението му не се връзваше. Беше прекалено гладко. Прекалено лесно. И точно това я тревожеше най-много.
Изминаха шест месеца.
Кира трудно прие раздялата с баща си. Детето често питаше кога той ще се върне и защо вече не живее с тях. Артьом обаче сякаш окончателно беше изтрил бившото си семейство от живота си. Обаждаше се не повече от веднъж месечно, разговорите траеха едва няколко минути и се свеждаха до формални въпроси за здравето на дъщеря му. Издръжката превеждаше без закъснение, при това сумите бяха необичайно високи и изобщо не съответстваха на официалната му заплата като логистичен мениджър – доходите, с които някога бяха живели заедно.
Лена се опитваше да не мисли за това. Потопи се изцяло в работата, приемаше допълнителни смени в салона и все по-често оставаше до късно. Не защото имаше нужда от повече пари, а защото всяко прибиране у дома се превръщаше в истинско изпитание.
Самият апартамент започваше да я задушава.
Всяка стая пазеше болезнени спомени. Тук двамата с Артьом лепиха тапетите. В кухнята дълго избираха полилея. В коридора той държеше Кира за ръцете, докато тя правеше първите си несигурни крачки.
Всеки ъгъл напомняше за живот, който вече не съществуваше.
И тогава, през един топъл почивен ден, след като остави Кира при баба ѝ на вилата, Лена взе окончателно решение. Време беше да изтрие всички следи, които Артьом беше оставил след себе си. Ако продължаваше да живее сред тези спомени, усещаше, че рано или късно просто ще се пречупи.
Лена започна от най-лесното – внимателно събра всички вещи, които Артьом беше оставил след себе си. Стари ризи, инструменти, забравени в шкафа на остъкления балкон, нелепата му колекция от бирени халби, донесени от различни държави – всичко това изчезна в големи черни чували за отпадъци. До вечерта остана само едно място, което още не беше докоснала – малкото складово помещение.
То се намираше в края на дългия коридор. Тясно, дълбоко и почти без прозорци, помещението беше претъпкано с кашони с коледна украса, обувки за различните сезони, стари куфари, буркани и куп ненужни вещи, които с години никой не беше поглеждал. Лена включи слабата лампа под тавана, кихна от облака прах и започна търпеливо да разчиства. Искаше най-после да освободи място за велосипеда на Кира и собствените си професионални принадлежности, за да не остава нищо, което да ѝ напомня за предишния живот.
След като изнесе три тежки кашона в коридора, най-сетне достигна до най-отдалечения ъгъл.
Там, облегнат на стената и притиснат от стар скрин без чекмеджета, стоеше висок предмет, плътно увит в черно строително фолио. Върху него бяха навити няколко слоя широк сив армиран тиксо, сякаш някой отчаяно се беше опитвал никога да не бъде отворен.
Лена се намръщи и избърса потта от челото си.
Приближи се и прокара ръка по странния пакет. Формата под фолиото веднага подсказа какво представлява – килим. Почти два метра дълъг, навит толкова стегнато, че изглеждаше като огромен цилиндър, и необичайно тежък.
Изведнъж в съзнанието ѝ изплува спомен отпреди около три години.
Беше късна нощ. Артьом се прибра заедно с приятел и двамата едва успяха да внесат този огромен свитък в апартамента. Задъхваха се, псуваха под нос и едва го влачеха по пода. Полузаспалата Лена тогава попита какво е това.
Артьом сияеше от доволство.
— Представяш ли си? Купих истински ръчно тъкан персийски килим почти за без пари! Дядото на шефа е починал, наследниците разпродават всичко. Засега няма да подхожда на интериора ни, но нека го приберем в склада. Когато някой ден си купим къща извън града, тогава ще му намерим достойно място.
Лена тогава само сви рамене. Артьом често се увличаше по подобни „изгодни сделки“. Двамата прибраха килима в най-далечния ъгъл, затрупаха го с кашони и скоро той напълно изчезна от паметта ѝ.
До днес.
Сега, когато гледаше прашния черен пашкул, по гърба ѝ премина ледена тръпка.
