А сега Гейб стоеше в спалнята на Арнолд Уокър, държейки бельото на изчезналата си сестра скрито отдолу матрак старецът е като сувенир.
Излезе в коридора като насън.
Майка му вдигна очи от кутията с чинии, когато влезе в кухнята.
— Какво се случи?
Не можеше да каже и дума. Току-що й предадох находката.
Погледът на Даяна падна върху плата. Тя не помръдна за част от секундата. После боята се отлепи от лицето й толкова бързо, сякаш някой беше извадил щепсела от мивката и беше пуснал всичката вода.
— Откъде взе това? — попита тя.
— Под матрака му.
Леля Линда спусна купчината купи, които държеше в ръцете си.
— Какво?
Даяна направи крачка напред. После още един. Пръстите й трепереха, когато посегна към прането, но спря, без да го докосне, сякаш можеше да изгори.
— Не, — тя каза тихо. — Не, не…
— Знаете какво е, — каза Гейб.
Баща му влезе през задната врата с ръждясала кутия за риболовни принадлежности в ръце.
— Какво става тук?
Линда се обърна.
— Рей…
Гейб не откъсваше очи от майка си.
— Кажете, че греша.
Даяна притисна ръка към устата си. Пред очите й се появиха сълзи с плашеща бързина.
Рей се намръщи.
— Какво става?
Гейб вдигна прането.
— Лежеше под матрака на дядо ми.
Татко се взираше в нещото — първо празно, след това раздразнено.
— И какво?
— Принадлежеше на Ели.
— Невъзможно.
— Има нейните инициали.
— Можеше да е старо бельо, — Рей каза твърде бързо. — Може да се изгуби преди много години.
— Под матрака си? — Гейб падна.
Челюстта на Рей се стегна.
— Внимавайте с тона си.
— Не смей да ми казваш да си гледам тона.
Даяна най-накрая проговори, а гласът й беше толкова тих, че всички трябваше да се наведат, за да чуят.
— Заших тази празнина, — каза тя.
Кухнята стана мъртва и тиха.
Леля Линда се отпусна тежко върху стола Рей погледна жена си, после плата в ръката на Гейб и нещо тревожно проблесна в очите му за миг.
— Диана, — той каза, — не започвай…
Но тя не го гледаше. Тя погледна сините цветя.
— Тя ги разкъса, докато се изкачваше през страничната ограда. Баща ти крещеше на двора по това време, защото тя закъсняваше за вечеря. — Гласът й трепереше. — Същата вечер ги заших.
Гейб усети как сърцето му тупти зад ушите.
Рей прокара ръка по лицето си.
— Все още не означава…
— Това означава, че ги е имал, — каза Гейб. — Защо ги имаше?
Никой не отговори.
Отвън цикада пищеше върху орехово дърво до верандата. Някъде по-нататък по околовръстния път гърмял камион. Обикновените звуци на деня продължаваха да звучат, абсурдно непроменени, докато кухнята се превръщаше в нещо съвсем различно.
Леля Линда прошепна:
— Господи Боже.
Даяна се отпусна на стола и тихо заплака.
Точно в този момент Гейб осъзна нещо, за което никога преди не си беше позволявал да мисли докрай.
Ели не е избягала.
Не от тази къща. Не и от този семейства.
Нещо й се е случило тук.
А мъртвецът, когото току-що бяха погребали в излъскан ковчег, знаеше точно какво.
Когато Гейб беше малък, той смяташе, че «missing» означава «lost».
Като ключове за кола. Като бейзболна ръкавица забравена след тренировка. Като син камион играчка, който изчезна едно лято и беше намерен шест месеца по-късно зад сушилня, покрит с прах и мъх. Възрастните използваха думата до него, след като Ели изчезна. Липсва. Говореха тихо и внимателно, със специални лица. Струваше им се, че ако смекчиш думата, тя няма да я раздели отвътре.
На четири години той вярваше, че тя все още може да се върне, ако някой просто погледне на правилното място.
На осем вече я търсеше сам. Проверявах автогарите, когато майка ми го заведе в града. Надничаше при жените в супермаркетите, ако косата им приличаше на тази на Ели на стари снимки. Един ден той се изгубил в Walmart, защото тичал след момиче с дънково яке чак до отдела за домашно обзавеждане, преди да разбере, че е непознат.
На дванадесет той спря да произнася името й на глас в училище, защото другите деца знаеха само градската версия на историята: Ели Уокър беше красива, обезпокоена и избяга с някой възрастен човек, вероятно в Хюстън, може би по-нататък. Винаги е имало хора, които са знаели подробностите, без да имат друг източник освен собствения си глад преди скандалите.
На шестнадесет Гейб намери в килера в коридора картонена кутия с тетрадката по геометрия на Ели, касета с надпис «Summer mix» и полароид, където стоеше на виенското колело на областния панаир с къси панталони и бели маратонки, усмихвайки се на камерата и покривайки очите си с длан от слънцето. Занесе снимката в стаята си и я гледаше до сутринта. Приличаше на човек, който трябва да живее цял живот.
На осемнадесет, като го остави дамско бельо носейки чанта със закопчалка на пътническата седалка на камиона си, Гейб пристигна в Ларкспър и спря в офиса на шерифа, стискайки здраво волана с две ръце.
