Касата за самообслужване издаваше дразнещо писукане. Лена бързо сканира буркан с маслини и се наведе към терминала за плащане. Отзад се чу недоволен глас.
— Къде се натиска тук, по дяволите?
Лена се обърна и застина. На съседната каса стоеше Галина Петровна, объркано натискаща екрана. Сивата ѝ коса беше небрежно прибрана, носеше изтъркано яке, а в ръцете стискаше евтина чанта. Същата жена, която преди три години я беше осъдила, че не е била добра съпруга.
Две минути мълчание. Първа я позна Галина Петровна.
— Лена? — произнесе тя с изненада. — Наистина ли си ти?
— Здравейте, Галина Петровна — отвърна Лена.
Тя спокойно приключи своята покупка. Новото палто ѝ стоеше отлично, кожената чанта беше сложена върху количката с продукти, които беше взела, без да се замисля за цената.
Бившата свекърва я оглеждаше внимателно — поддържан маникюр, свеж вид, никаква следа от онази изтощена жена, която преди две години си беше тръгнала само с една чанта.
— Да помогна ли? — попита Лена и посочи терминала.
Галина Петровна направи крачка назад. Лена бързо плати скромните ѝ покупки — хляб, мляко и най-евтините кренвирши. Преди едва ли би ѝ направило впечатление; сега тя неволно сравни това с собствения си „асортимент“.
— Благодаря — каза Галина Петровна. — Преди Андрей все помагаше с такива неща, а сега…
Неудобството довърши изречението вместо нея и лицето ѝ се зачерви.
Излязоха едновременно. Лена тръгна към новата си кола. Галина Петровна спря при спирката и я погледна отново.
— Сама ли си я купи? — кимна тя към автомобила.
— Да, сама. Работя като копирайтър от вкъщи.
— Това трябва да е удобно… да си седиш у дома?
— Много удобно. Никой не командва.
Последните думи прозвучаха с лек акцент. Галина Петровна разбра намека и отмести поглед.
Автобусът не идваше. Те мълчаха, от време на време се поглеждаха. Лена бавно подреждаше торбите в багажника. Преди винаги бързаше — да се прибере, да готви, да пере, да чисти. Сега нямаше защо да бърза. И това беше прекрасно.
— Как си? — попита най-сетне Галина Петровна.
— Добре съм. А вие как сте?
Въпросът увисна. Галина Петровна гледаше в асфалта и стискаше дръжките на чантата.
— При мен… сега е трудно.
— Какво става с Андрей? — каза Лена.
В гласа ѝ нямаше любопитство. Галина Петровна потрепна, сякаш я беше ударило.
— Той… се върна у дома след развода ви. Мислех, че е временно, докато си намери работа.
— И какво се оказа?
— Доведе момиче и казва, че вече му е жена.
— Нямат никакви документи — побърза да добави тя. — Живеят заедно, но без формалности.
Лена кимна. В момента, в който край тях прелетя претъпкан автобус, тя каза:
— Качвайте се, ще ви закарам.
— Няма нужда да ви товаря…
— Качвайте се. Все едно.
Вътре миришеше на нова кожа и лек аромат на парфюм. Галина Петровна предпазливо седна на мястото до шофьора, оглеждайки интериора.
— „Садовая“, номер седемнайсет — нарочно тихо изрече тя.
Лена кимна. Това беше същият апартамент, където преди три години тя миеше подове през уикендите, готвеше огромни тенджери борш за цялото семейство и търпеше упреци как „истинските жени не разстройват мъжете си“.
— Още ли живеете там?
— Сега сме четирима — отвърна с горчивина Галина Петровна. — Тя размести мебелите и изхвърли цветята ми — казва, че събирали прах.
На светофара Лена се обърна към нея.
— И търпите това?
— А какво да правя? Все пак ми е син.
— Пълнолетен син.
— Но пак е мой — Галина Петровна стисна устни. — Само че… тя командва вече. Да, дори чай не мога да си направя без разрешение в собствения си дом.
Колата потегли отново. Лена гледаше напред, но слушаше внимателно.
— А той какво? Работи ли?
— Загуби работата месец след като я доведе. Казва, че шефът се заяждал. Сега си стои вкъщи и играе на телефона, а тя ми иска пари за храна и сметки.
— И давате ли?
— С пенсията не е лесно, но какво да правя? Да ги изхвърля на улицата ли?
Лена замълча. Спомни си как тогава търпеше „мъдрите“ наставления на Галина Петровна за това, че „каранниците не се изнасят навън“ и че „мъжът трябва да се подкрепя в трудни времена“.
— Знаете ли кое е най-обидното? — продължи Галина Петровна, сякаш най-накрая отпуши. — Тя е млада и красива. Мислех, че ще го промени, ще го накара да работи, да се стегне. Но той си остана същият. Лежи на дивана и очаква да го обслужват.
— Както и преди.
— Да, както и преди — тихо потвърди свекървата.
Спряха пред познатия вход. Лена не бързаше да се сбогува.
— Помните ли какво ми говорехте за добрите жени?
— Какво говорех? — напрегна се Галина Петровна.
— Че добрите жени не тревожат мъжете си за дреболии. Че разбират и прощават. Че истинската жена създава уют, а не мрънка.
Галина Петровна сведе поглед.
— И че разводът е позор за жената, но не и за мъжа. Помните ли тези ваши „мъдрости“?
— Помня — каза тя тихо.
— Е, сега живейте с резултата от съветите си.
