Тишината в колата стана задушаваща. Галина Петровна стискаше чантата, без да вдига глава.
— Лена, искам да се извиня.
— За какво точно?
— За това, че ви обвинявах за развода. Че казах, че сте лоша жена, че не умеете да се разбирате с мъжа си.
Лена се обърна към нея изцяло.
— А сега какво мислите?
— Сега разбирам, че вие просто първа не издържахте — вдигна очи Галина Петровна. — Аз го възпитах неправилно. Пазех го от всичко. Никога не се научи да поема отговорност.
— Вие знаехте какво отглеждате. Просто на мен ми беше удобно да го търпя.
Галина Петровна потрепна, сякаш беше получила удар.
— Прави сте. Но мислех… мислех, че го защитавам. Че майчината любов…
— Майчина любов е да научиш детето да живее без теб. А вие го научихте само да зависи от вас.
Думите прозвучаха твърдо. Галина Петровна се сви на седалката.
— Простете ми — прошепна тя. — Не знаех какво правя. Не мислех, че ще стане така.
— Знаехте. Просто последствията ви изглеждаха далечни.
Навън заваля. Галина Петровна открехна вратата, но не бързаше да слезе.
— А вие… щастлива ли сте сега?
— Спокойна съм.
— Не ви ли липсва семейството? Мъжът?
— Да ми липсва какво? Виковете? Упреците? Усещането, че всичко правя грешно?
Лена запали двигателя. Звукът на мотора изпълни пространството.
— Но вие го обичахте…
— Обичах този, който можеше да стане. Не този, който беше.
Галина Петровна най-сетне слезе, но остана до отворената врата, мокрейки се под дъжда.
— Може ли да се качите? Чай да изпием, да поговорим… Ще кажа на Андрей, че ви срещнах.
— Не.
— Ще се зарадва, честна дума…
— Съмнявам се. Едва ли ще ми прости, че аз си тръгнах първа.
Настъпи пауза. Дъждът се усили.
— Галина Петровна — каза Лена спокойно, — вие получихте точно такъв син, какъвто сте отгледали. Такъв, когото пазехте от неприятности, на когото позволявахте да не работи и да не носи отговорност. А аз си върнах свободата.
— Но вие сте сама…
— И това е прекрасно. Знаете ли какво е — да се събудиш сутрин и да не се страхуваш, че някой ще е недоволен от закуската? Да си купиш нещо за себе си и да не слушаш упреци, че прахосваш? Да работиш до късно и да не готвиш вечеря, защото „мъжът трябва да се прибира в сит дом“?
Гласът на Лена стана още по-твърд.
— Това се нарича да живееш своя живот, а не да обслужваш чуждия.
В очите на Галина Петровна проблесна молба — за разбиране, за прошка, за това Лена поне малко да облекчи тежестта на вината ѝ.
— А какво да правя сега? — попита тя отчаяно. — Как да живея с това?
— Това беше ваш избор преди трийсет години. Сега живейте с последствията.
Лена протегна ръка към дръжката на вратата.
— Успех ви желая.
Вратата се затвори. Колата плавно се отдалечи от тротоара.
В огледалото за обратно виждане за секунда се появи прегърбената фигура на Галина Петровна под дъжда пред входа. Лена не се обърна.
У дома тя спокойно разопакова покупките, включи лаптопа. Телефонът звънна — съобщение от клиент. Нов проект, добро заплащане, интересна тема. Никой не я питаше откъде са парите и за какво ги харчи.
Навън дъждът шумеше, а тишината в апартамента я обгръщаше като топлина. Никой не чакаше вечеря в точно определен час. Никой не ѝ натякваше за похарченото. Никой не изискваше отчет къде е била и с кого е говорила.
Лена отвори нов файл и отново започна да пише. Пръстите ѝ леко се плъзгаха по клавишите. Работа, която обичаше, у дома, където тя беше стопанката. Живот, който не ѝ се налагаше да дели с никого против волята си.
Дойде още едно съобщение — от приятелка, покана за театър през уикенда. Преди отказваше:
— Мъжът не обича да ходя някъде без него.
Сега отговори веднага:
— Разбира се, идвам!
Дъждът навън ставаше все по-силен, но в апартамента беше топло и светло. Лена се усмихна на мислите си и продължи да работи. Утре щеше да е нов ден — нейният ден, изживян така, както тя иска.
