Скръбта би трябвало да обедини семейството ни, но в моя случай направи точно обратното. Мама едва беше положена в земята, а баща ми вече започна промени, които изобщо не очаквах. Но това, което баща ми не знаеше, беше, че мама е оставила последната изненада.
Бях на 19, когато мама почина. Случи се бързо — твърде бързо. В един миг се смееше на някакво глупаво телевизионно шоу, а в следващия вече не можеше да вдигне лъжицата. Ракът не чакаше сбогувания. И баща ми също.
Мама беше всичко добро и топло в нашия дом, а където и да отидеше, след нея вървеше Пина. Това малко френско кученце винаги беше с нея — козината ѝ като сянка. Когато болестта я връхлетя, Пина почти не напускаше леглото ѝ, сгушена до нея, сякаш се опитваше да я задържи тук само с присъствието си.
Опитвах се да правя същото, но за разлика от Пина, имах нужда да ям, да спя и да преструвам, че баща ми вече изтриваше мама от живота ни, още преди да си отиде.
Той никога не я обичаше — не така, както заслужаваше. Никога не го видях да държи ръката ѝ, да ѝ носи цветя или поне да я гледа така, както трябва да гледа съпруг. А в последните дни едва се преструваше.
Когато лекарите ни казаха, че оставащото време е само въпрос на време, той просто кимна. Никакви сълзи. Никакви истерии. Просто кимване, сякаш бяха казали, че миялната има нужда от ремонт.
„Не искам да ходя,“ прошепнах, стискайки ръба на черната рокля, която бях взела на заем от братовчедка си. Миришеше на лавандула и на чужд живот.
„Трябва,“ промърмори баща ми, намествайки вратовръзката си пред огледалото в коридора. Гласът му беше равен, сякаш отивахме на делова среща, а не на погребението на майка ми.
Тежко преглътнах. „Пина трябва да дойде.“
Той въздъхна раздразнено. „Това е куче, не човек.“
„Тя беше кучето на мама.“
„А мама я няма.“
Тези думи избиха въздуха от гърдите ми. Усетих как Пина се притисна в крака ми — топла и трепереща. Наведох се да я почеша зад ушите. „Няма да се бавя, добре?“
Тя облиза пръстите ми.
Погребението беше като мъгла от тихи съболезнования и твърди прегръдки. Непознати ми казваха, че съм „много силна“, но аз не се чувствах силна. Чувствах празнота. Баща ми почти не говореше — само кимаше, сякаш отметна точка от списъка. Когато се прибрахме, свали вратовръзката и я метна на масата.
„Всичко е приключило,“ каза.
„Какво е приключило?“ избухнах. „Мама току-що почина, а ти се държиш все едно—“
„Все едно какво?“ Обърна се, очите му студени. „Все едно трябва да продължа? Защото трябва. И ти също.“
Пина писна в краката ми. Взех я на ръце, притискайки лицето си в козината ѝ. „Отивам да спя.“
„Вземи това нещо със себе си,“ промърмори, вадейки бира от хладилника.
Тази нощ почти не спах. Пина се сгуши до мен, дишайки меко. За първи път, откакто мама умря, усетих нещо като безопасност.
Докато не дойде следващият ден.
Върнах се у дома в тишина. Нямаше малки лапички, които да щракат по пода. Нямаше възторжено сумтене. Само звукът как баща ми отваря поредната бира.
Нещо не беше наред.
„Пина?“ повиках, хвърляйки чантата. Сърцето ми вече препускаше. „Пина!“
Нищо.
Обърнах се към баща ми. Той седеше на обичайното си място, краката на масата, очи в телевизора. Все едно нищо не се беше променило.
„Къде е Пина?“ попитах, гласът ми трепереше.
Дори не ме погледна. „Отървах се от нея.“
Светът се наклони. Кожата ми изстина. „Какво?“
„Няма я,“ каза, отпивайки бавно от бирата. „Вече не е мой проблем.“
Не можех да дишам. Думите нямаха смисъл, сякаш говореше на чужд език. „Ти… какво значи, няма я? Къде е?!“
Най-после ме погледна, очите му помътнели. „В приюта.“ Повдигна рамене, сякаш говореше за стар стол, от който вече не се нуждае. „Там ще ѝ е по-добре, отколкото в моя къща.“
Тялото ми се втурна по-бързо от мислите ми. Хукнах.
През вратата. По улицата. В колата.
Почти не помня пътя. Пина никога не беше нощувала без мама или без мен. Сигурно беше уплашена и объркана.
Минаха часове. Три различни приюта, преди да я намеря.
Беше свита в ъгъла на стоманена клетка, трепереща. Големите ѝ тъмни очи срещнаха моите и тя тихо изскимтя — високо и отчаяно. Прилепи се към решетките, опашката ѝ отпуснато туптеше.
„Пина,“ издишах.
Жената на рецепцията ме погледна със съчувствена усмивка. „Мога ли да помогна с нещо?“
„Вземам я у дома,“ казах, гласът ми трепереше. „Тя е моето куче.“
Изражението ѝ се промени. „Съжалявам, но баща ви подписа документите за предаване.“
„И какво от това? Той нямаше право—“
Тя въздъхна. „Юридически вече не е ваша.“ Говорът ѝ се забави, после омекна. „Новият собственик ще я вземе днес.“
Исках да се боря, да крещя, да направя нещо.
Но закъснях.
Пина вече си беше отишла.
Минаха две седмици като в мъгла на мълчание. Баща ми едва ми проговаряше — не че ме интересуваше. Къщата — къщата на мама — беше по-празна от всякога. Няма Пина. Няма топлина. Само призракът на всичко, което изгубих.
