И тогава се обади телефонът.
„Трябва да дойдете,“ каза адвокатът на мама. Гласът му беше спокоен, а на мен стомахът ми се сви.
Когато пристигнах, баща ми вече беше там. Едва ме забеляза — ръце скръстени, кракът му нервно потропваше. Не скърбеше — чакаше. Вероятно пари.
Адвокатът си прочисти гърлото и отвори папка. „Завещанието на майка ви е много… конкретно.“
Баща ми се изправи в очакване, очите му заблестяха.
Аз задържах дъх.
„Всичко, което е имала преди брака, си оставаше изключително нейно,“ продължи адвокатът. „А понеже всичко в този брак е било купувано с нейните пари—“ Замълча, поглеждайки баща ми. „Това означава, че всичко преминава към единствения наследник.“
Баща ми се наведе напред, готов да вземе своя дял.
Адвокатът се обърна към мен.
„Пина.“
Тишина.
Баща ми изхихика. „Какво?“
Адвокатът не трепна. „Майка ви оставя всичко на Пина — къщата, спестяванията, всички активи. Всичко вече принадлежи на Пина.“
Въздухът в стаята се промени. Баща ми застина. Чух как пресекна.
„Това е безумие!“ изкрещя, гласът му пълен с неверие. „Куче не може да притежава нищо!“
„Точно така,“ кимна адвокатът. „Затова законният ѝ настойник има пълен контрол върху имуществото.“ Той затвори папката и най-сетне срещна погледа ми.
Осъзнаването ме порази като мълния.
Аз бях настойникът на Пина.
А това означаваше… всичко е мое.
Лицето на баща ми се изкриви от ярост.
И за първи път от много време аз се усмихнах.
Баща ми пребледня, после пламна. Юмруците му се впиха в масата. Никога не го бях виждала толкова емоционален — досега.
„Това е шега. Проклета шега!“ изсъска.
Адвокатът не мигна. Просто бутна документите по масата. „Юридически задължително. Съпругата ви беше пределно ясна. Нищо няма да получите.“
Видях паниката в него. Челюстите му се стегнаха, дишането се ускори. Очите му шареха между мен и адвоката, ръцете стискаха стола, сякаш хватът можеше да спре всичко да му се изплъзва.
И изведнъж нещо щракна в главата му. Скочи толкова бързо, че столът изскърца по пода.
„Тогава ще взема кучето.“
Усмихнах се. „Успех с това.“
Той изхвърча от стаята. Оставих го да си тръгне.
Когато стигна до приюта, Пина вече я нямаше.
Ашли, най-добрата приятелка на мама, беше доброволец там от години. Щом видя Пина сред новопостъпилите, не се поколеба — прибра я у дома. Без да знае, баща ми беше предал най-скъпия спътник на мама на човек, който наистина се грижеше.
Когато се появи да „вземе собствеността си“, нямаше какво да вземе.
А дотогава и мен ме нямаше там.
Ашли ме прие като своя. В нейния дом не просто оцелявах — бях в безопасност. Обичана. Имах дом и пари, но по-важното — бях с Пина. Всяка нощ тя се сгушваше до мен — топла и щастлива, далеч от човек, който никога не ни е искал.
А баща ми?
Нямаше нищо.
Точно както заслужаваше.
А последните думи, които му казах?
„Мама винаги е знаела, че ще останеш сам.“
