Август 1972 година се оказа необичайно суров за Залеския край. Дъждът валеше почти без прекъсване, сякаш небето над северната пустош бе попило цялата влага, човешката мъка и неизказаните тревоги. Малкото село Глухи Мъхове, скрито сред безкрайни гори и мочурища на около сто километра от Кострома, беше потънало в кал. Малкото автомобили затъваха до осите, дървените мостчета пред къщите се бяха изкривили от влагата, а гъстата сива мъгла всяка сутрин се стелеше толкова ниско, сякаш искаше да притисне всичко живо към земята.
Хората тук отдавна бяха престанали да чакат милост от съдбата. Мъжете мълчаливо тръгваха към гората на тежка работа, жените носеха на плещите си дома, добитъка и децата, а старците прекарваха последните си години край топлите печки. Вечер от радиоточките бодро звучаха репортажи за нови строежи, успехи и обещаното светло бъдеще. Само че в Глухи Мъхове това бъдеще нямаше мирис на надежда – то ухаеше на мокра пръст, мухъл и бедност, която сякаш никога нямаше да си тръгне.
В самия край на селото, в една стара и наклонена дървена къща, живееше Лидия Градова – четиридесетгодишна вдовица с изморен поглед и ръце, белязани от тежък труд. След смъртта на съпруга си тя сякаш бе остаряла с десетилетия само за няколко дни. Иван загина нелепо – пиян шофьор на камион за дървен материал изгуби контрол над машината точно до селския магазин. От онзи миг Лидия остана сама – с единствената си дъщеря и разпадащата се къща, която се нуждаеше от ремонт почти толкова отчаяно, колкото самата ѝ стопанка копнееше за спокойствие.
За да преживява, тя тъчеше платове. От ранно утро до късна вечер старата дървена тъкачна машина неуморно изпълваше дома с равномерния си ритъм: свистене, удар, свистене, удар. Съседите казваха, че през дъждовните вечери този звук се носел чак до улицата. Изглеждаше така, сякаш станът отдавна бе станал част от самата Лидия и заедно с нея преживяваше всяко трудно и безрадостно денонощие.
Но въпреки бедността, сивото ежедневие и безкрайната умора, Лидия имаше една причина да посреща всяка нова сутрин – своята дъщеря Евдокия.
Дуся беше истински лъч светлина в старата потъмняла къща. Висока, жизнена, с гъсти кестеняви коси и открит, сияен поглед, тя сякаш не принадлежеше на това забравено от света място. Достатъчно беше да се засмее и дори най-мрачните съседи неволно омекваха и се усмихваха. Тя обичаше книгите, поръчваше списания, мечтаеше да продължи образованието си и един ден да замине за големия град, където вярваше, че я очаква съвсем различен живот.
— Няма да остана тук завинаги, мамо — казваше Дуся вечер, седнала до прозореца с книга в скута си. — Искам да видя как изглежда светът отвъд това село. Искам да живея по друг начин.
Лидия само кимаше и се опитваше да се усмихне.
Но дълбоко в душата ѝ сърцето болезнено се свиваше, защото знаеше колко трудно понякога се сбъдват най-светлите мечти.
Тя знаеше, че ако дъщеря ѝ си тръгне, тази стара къща окончателно ще се превърне за нея в жива гробница. И въпреки това Лидия никога не се опита да задържи Дуся насила. Любовта ѝ беше прекалено искрена и дълбока, за да се превърне в окови.
На шестнадесети август в селото решиха да организират вечерни танци по случай Ябълковия Спас. Официално в селския съвет събитието беше обявено като младежка вечер, защото властите не гледаха с добро око на църковните празници. Но хората, както винаги, тайно носеха ябълки, печаха ароматни пайове и преди да излязат от домовете си, неусетно се прекръстваха.
Още от сутринта Дуся сияеше от радост.
Тя извади най-хубавата си рокля – тъмносиня, обсипана с дребни бели точки. Лидия дълго беше събирала пари за нея и дори размени няколко вълнени черги, за да купи качествен плат. За едно селско момиче подобна премяна беше истински лукс.
Когато Дуся се завъртя пред старото помътняло огледало, Лидия внезапно почувства как необясним страх я сграбчва.
Тежък.
Задушаващ.
Без никаква видима причина.
Сякаш сърцето ѝ вече беше доловило стъпките на идващото нещастие.
На покрива дрезгаво изграчи гарван.
Рижият котарак на съседите неспокойно обикаляше около стълбите, съскаше към тъмнината и отказваше да се успокои.
Дори вятърът тази вечер звучеше различно – глухо, протяжно и тъжно, сякаш вече оплакваше нечия съдба.
— Недей да ходиш тази вечер — прошепна Лидия внезапно.
Дуся се обърна изненадано.
— Мамо, как така? Всички ще бъдат там.
Лидия искаше да настоява.
Искаше да скрие роклята.
Искаше да заключи вратата и да измисли какъвто и да е повод, само и само дъщеря ѝ да остане у дома.
Но когато срещна щастливите ѝ очи, силите я напуснаха.
— Само не се бави — каза тихо тя. — До единайсет часа искам да си се прибрала.
Дуся целуна майка си по бузата и изтича навън под ситния дъжд. Токчетата ѝ забързано затракаха по мокрите дървени пътеки, после този звук постепенно се изгуби в студената влажна нощ.
Лидия остана дълго на прага, без да откъсва поглед от дъщеря си, докато стройната ѝ фигура не изчезна зад завоя.
