— В Геленджик?! Ти нормален ли си?! Ще отидем в този ужас?! Ще стана за смях! Казах ясно — Малдивите, значи Малдивите! Вземи кредит, поискай пари от родителите си, продай колата — изобщо не ме интересува! Аз няма да се излагам и да качвам снимки от нашето море!
Гласът на Алиса не преминаваше във истерия, тя не тропаше и не чупеше нищо. Напротив — говореше спокойно, но с леден, унищожителен тон, сякаш наказва палаво коте, изцапало скъпи обувки. Седеше на кухненската маса изправена до съвършенство, с безупречна прическа, и с отвращение сочеше с нокът, лакиран в тъмно бордо, към гланцираната брошура на санаториума „Лазурен бряг“, която Игор с гордост беше поставил пред нея преди минута.
Игор стоеше срещу нея и усещаше как вътре в него, някъде около слънчевия сплит, радостта, която носеше през целия ден, се свива в болезнен възел. Пликът с ваучерите буквално пареше джоба му. Той беше спестявал за тях осем месеца. Отказваше си обяди навън, ядеше домашни сандвичи, „забравяше“ да си купи нови маратонки, работеше допълнително през уикендите — настройваше сървъри и чистеше чужди лаптопи от вируси.
Това беше „лукс“. Двустаен апартамент, гледка към морето, пълен пансион, масажи, лечебни процедури. Две седмици пълно спокойствие под шума на вълните. За него това беше върхът на усилията му за тази тежка и изтощителна година.
— Алис, каква дупка? — опита се да се усмихне той, но усмивката му излезе крива и виновна. — Виж снимките. Там има собствен плаж, затворена територия, борове. Храната е изобилна, шведска маса. Четох отзивите — хората са много доволни. И най-важното — лечение. Нали те болеше гърбът след фитнеса…
— Лечение? — прекъсна го тя, свивайки устни, сякаш беше захапала лимон с кората. — Игор, ти изобщо чуваш ли се? Лечение в Геленджик — това е някакъв потящ се тип с космати ръце, който преди това е пипал десетки такива жени. Ти искаш да ме докосват там? Предлагаш ми да живея две седмици като в стария соц, да ям безвкусна храна и да се разхождам по крайбрежната алея сред дебели жени и деца с мазни закуски?
Тя отблъсна брошурата с пиличката си, сякаш беше нещо заразно, сякаш от нея идваше миризма на евтино и остаряло.
— Аз те помолих само за едно — продължи тя спокойно, но с метал в гласа. — За нормална почивка. Пращах ти линкове, показвах ти хотели, вили на вода. А ти ми носиш това… жалко нещо. Подиграваш ли ми се? Или наистина мислиш, че аз, твоята жена, заслужавам това? Да бъда за смях?
В кухнята се беше разнесъл тежък аромат от скъпия ѝ парфюм, смесен със супата от вчера, която Игор беше стоплил. Алиса дори не я беше докоснала — каза, че от „такива новини“ ѝ е изчезнал апетитът.
— Това струва сто и осемдесет хиляди, Алис — тихо каза Игор, почти шепнешком, опирайки ръце на масата, за да скрие треперенето. — Това не са малко пари. Не мога да извадя половин милион за Малдивите. Имаме ипотека, колата има нужда от ремонт…
— Тогава продай колата! — рязко го прекъсна тя, вдигайки поглед. В очите ѝ нямаше нито съчувствие, нито разбиране — само студен разчет. — За какво ни е тази таратайка, ако дори не можем да си позволим нормална почивка? Продай я, добави пари и купи нормален тур. Вземи кредит. Всички имат кредитни карти, Игор. Хората живеят тук и сега, наслаждават се на живота. А ти какво правиш? Сметки ли водиш? Пестиш от всичко?
Игор гледаше жена си и се опитваше да открие в лицето ѝ онова момиче, което беше срещнал преди пет години. Тогава тя се смееше на глупавите му шеги, носеше обикновени дънки и с удоволствие ядеше шаурма на пейка в парка, размахвайки крака.
Сега пред него стоеше красива, поддържана, „тунингована“ от козметолози, но напълно чужда жена. Жена-витрина. За която той не беше съпруг или любим човек, а функция. Един неизправен банкомат, който е дал грешната валута и сега трябва да бъде поправен или сменен.
— Аз няма да взема кредит за почивка — каза той твърдо, гледайки я право между очите. — Това е глупост. Трябва да живеем според възможностите си.
— „Според възможностите“? — усмихна се Алиса, и тази усмивка беше по-остра от бръснач. — Това е девизът на неудачниците. На хората, които не умеят да се оправят и се страхуват да рискуват. Ленка с мъжа си са на Бали вече месец. И той няма милиони, но намери начин! Взе заем, завъртя нещо, но я заведе! Защото е мъж. А ти ми носиш това… санаториум за пенсионери. Представяш ли си какво ще кажа на хората? Че съм отишла на процедури? Ще ми се смеят!
Тя говореше за „срам“ така, сякаш той ѝ беше предложил нещо унизително, а не просто почивка на море. Реалността ѝ беше изкривена от социалните мрежи до такава степен, че истинският живот вече не се побираше в нея.
— За теб по-важно ли е как изглежда това в чата, отколкото че ще сме заедно на море? — попита Игор, усещайки как вътре в него започва да кипи тъмно раздразнение.
Алиса бавно се изправи, оправи несъществуваща гънка по домашния си копринен костюм и го погледна отвисоко, въпреки че беше по-ниска. В този поглед имаше само разочарование.
