Непроницаем мрак като плътен саван покри старото гробище в покрайнините на Нежин. Възрастният строителен майстор Александър Ткаченко бавно вървеше по разкаляната от влага алея, притискайки към гърдите си об armful снежнобели лилии – цветята, които приживе обожаваше покойната му съпруга Лилия. Всяка негова крачка отекваше в тишината с глух звук, сякаш самата земя пазеше тежкото дихание на отминалите години.
До паметника на жена си той застина като вкаменен. Направо върху мократа земя на колене стояха две малки момиченца, подгизнали до последния конец, и тихо шепнеха думата „Мамо“. Това единствено слово прониза сърцето на Александър като остра игла.
Защото Лилия никога не беше имала свои деца. Оловносивият туман се стелеше над гробището, напомняйки за мокро, кръпнато одеяло. Александър стъпваше предпазливо, сякаш се страхуваше с присъствието си да наруши вечния сън на мъртвите.
На гранитната плоча пред него бе издялано името на Лилия Ткаченко – жената, без която домът му и целият му живот се бяха превърнали в празна обвивка. В продължение на три дълги години той идваше тук всеки петък с бели лилии, нейните най-любими цветя. „Ако някой ден не дойда, значи вече съм тръгнал към теб“ – обикновено прошепваше той, когато внимателно подреждаше букета върху камъка.
Но днешният ден се различаваше коренно от всички предишни посещения. Мъглата ставаше все по-гъста, а вятърът носеше мириса на влажен чернозем и църковен восък. Отдалеч Александър долови някакво движение непосредствено до могилния хълм.
Отначало в главата му проблесна проста мисъл: „Сигурно е бездомна котка“. Но щом се приближи съвсем, той различи две дребни човешки фигурки, приклекнали в калта. Момиченца на около осем години, облечени в тънки блузки, напълно напоени от утринната роса, прегръщаха силно една друга и беззвучно плачеха.
Коленете им бяха плътно изцапани с пръст, а по ръцете им личаха пресни драскотини. Тънкото гласче на едната предателски потрепери в тишината:
„Мамо, много силно те чакаме“.
В очите на Александър всичко потъмня. Той спря, сякаш го бе поразил внезапен гръм. Лилия със сигурност никога не беше раждала.
Той знаеше този факт абсолютно достоверно. Но тези думи… „Мама“. Той насили себе си да направи несигурна крачка напред.
— Момичета… — едва промълви той. — Кого наричате сега „мамо“?
По-голямото от двете вдигна към него тежкия си поглед. Тъмните ѝ очи напомняха нощ преди силен снеговалеж.
— Леля Лилия. Тя ни е майка — прошепна тя едва чуто.
Пръстите на мъжа започнаха неконтролируемо да треперят. Той коленичи пред тях, без да обръща внимание на кишата.
— Познавахте ли я? Откъде сте? Какво ви е разказвала?
По-малката, с много крехки раменца, тежко въздъхна:
— Мама казваше, че ако някога се изгубим, трябва да дойдем точно тук. Тя непременно ще ни чуе.
Александър инстинктивно протегна ръка към тях. Но по-голямата изписка от уплаха:
— Елина, да бягаме!
И двете се вдигнаха от мястото си и за миг се разтвориха в гъстата млечнобяла пелена. Той успя само да извика след тях:
— Почакайте, кои сте вие?
Но отговор му беше само шумът на вятъра в короните на високите борове…
На земята остана да лежи малко букетче полски цветя, вече повехнали. Александър вдигна едно цветче — мокро и ледено на допир. Белият листенце се прилепи към кожената му ръкавица като спомен за нечия забравена нежност.
Той прошепна в пустотата:
— Лилия, какво си натворила?
И мъглата отново се затвори около него, надеждно скривайки дълбокото му самотно страдание. Александър дълго стоя съвсем неподвижен, сякаш сам се беше превърнал в каменна статуя.
Мракът бавно се разсейваше, но в гърдите му все по-силно се стягаше тежко, притискащо чувство. Това не беше страх, а някакво смутно, тревожно разпознаване. В гласовете на тези момичета звучеше особена интонация на Лилия, нейната мекота, онова „мамо“, произнесено така, както тя някога го наричаше – шепнешком и с безкрайна топлота.
Той се върна до колата си, запали двигателя, но не потегли. На таблото трепереше стара черно-бяла снимка. Лилия с лека полуусмивка, в бяла рокля, огряна от ярка слънчева светлина.
Като че ли от снимката тя гледаше право в душата му.
„Ти всичко си знаела. Крила си нещо от мен, нали?“ — прошепна той в тишината на салона.
От този ден нататък мислите за двете загадъчни деца не го напускаха нито за минута. Кои са те? Защо наричаха Лилия своя майка? Той почти не се съмняваше в едно: това не можеше да е просто случайност.
Вечерта, когато се върна в пустия си дом в окрайнините на Нежин, почувства студ не само по тялото си; празнотата здраво се беше настанила в тези стени. На стола лежеше забравен прашен шал на Лилия, на масата — книга, оставена отворена от нея преди три години. Той бавно прокара пръсти по страницата, сякаш се опитваше през хартията да се докосне до нея.
