„Мамичко, живей сто години!“ – синът ми Дмитрий вдигна своята чаша, и кристалът откликна с тънко звънтене.
Жената му Лиля предано му се взираше в устата, повтаряйки същия тост безгласно по устните.
Дъщеря ми Олга, подпирайки бузата си с юмручето, лениво се усмихна от другия край на масата.
— Да, мамо, до сто и двайсет! Да успееш да гледаш правнуци.
Аз кимнах, приемайки думите им. Приемайки този фарс за чиста монета, както правех последните двайсет години.
Само че вчера тъкмо излязох от нотариуса и в чантата ми лежеше документ, превръщащ всичките им пожелания в прах.
— Благодаря ви, деца, благодаря, — гласът ми прозвуча равен, без нито една фалшива нота. Научих се.
Дмитрий с апетит заби вилицата в горещото месо.
— Мам, не си ли мислила да остъклиш балкона? Ние с Лиля гледахме – тук чудесно би стоял панорамен профил. Разширява пространството.
Погледнах към своя балкон. На него в саксии цъфтеше петунията, която садихме заедно с Катя, съседката.
Тя идваше всеки ден. Просто така. Носеше някакъв особен вид хляб или буркан с домашна сметана. Не защото е празник. А защото не ѝ беше все едно.
— Не съм мислила, — отговорих аз. — Харесва ми, когато лятото мирише на дъжд.
— Двайсет и първи век е, мамо, какви дъждове? — изфъфли Лиля. — Ще ти сложим климатик и ще имаш какъвто искаш аромат. Въпросът е в ликвидността. Такава квартира в центъра, а балконът не е остъклен. Това е минус при оценката.
Бавно извърнах глава и погледнах снаха си. В поддържаното ѝ лице беше застинало изражение на лека погнуса към всичко, което не се вписваше в картината ѝ за света от лъскавите списания.
— Лилече, а някой да не се готви да оценява моята квартира?
Дмитрий неловко се изкашля и ритна жена си под масата.
— Абе, тя не това има предвид! Просто се грижи да ти е по-комфортно. Ние искаме да живееш при най-добри условия. Дълго и щастливо.
Олга изведнъж се пооживи, оставяйки телефона.
— О, между другото, за комфорта! Мам, помниш ли, говорих ти за новото училище за Ванечка? Там таксата за прием е… Аз си помислих, може би ти ще можеш да помогнеш? За внука все пак.
Тя ме погледна с огромните си, честни очи. Същите тези очи, с които гледаше като дете, когато искаше нова кукла. Само че сега куклите бяха станали значително по-скъпи.
Представих си как Катя вчера, виждайки, че съм се изморила преди рождения ден, просто мълчаливо изми цялата посуда, останала от обяда. И не поиска нищо в замяна.
— Ще помисля, Оленька.
Синът отново вдигна чашата.
— Е, хайде да пием за мама! За здравето ѝ! За да си остане винаги наша опора!
Те отново иззвънтяха с чаши. А аз гледах лицата им и не виждах любов, а студена сметка.
Те ми желаеха дълъг живот не защото им бях нужна. А защото моят живот беше техен ресурс. Гаранция за бъдещия им комфорт.
И в този момент аз разбрах, че завещанието в полза на съседката не е отмъщение. Това беше единствено вярното решение. Акт на върховна справедливост.
Празникът свърши, оставяйки след себе си купища мръсни чинии и лепкаво чувство за фалш. Децата, целунали ме по бузата, заминаха към своя подреден живот, а аз останах сама в глухото ехо на квартирата.
На следващия ден започна натискът. Не бях доизпила сутрешния цикория, когато звънна Дмитрий.
— Мам, здрасти! Как се чувстваш? Главата боли ли те? — започна той със своята привична, нахална загриженост.
— Добре съм, Дима. Благодаря.
— Слушай, говорих тук с едни познати момчета… за балкона. Те точно сега са свободни, могат да минат днес, да направят замервания. Безплатно. Просто за да се ориентираш.
В гласа му звучеше делова напористост, която не търпеше възражения. Той не питаше, а поставяше пред свършен факт.
— Дима, казах ти, че не искам да остъклявам балкона. Аз обичам откритото пространство.
— Мам, какви са тия капризи? Това не е твоя работа да решаваш. В смисъл, това е за твое добро. Ще бъде по-топло, по-тихо. По-малко прах. Ние с Лиля вече измислихме и дизайна. Ще имаш лаундж-зона.
Лаундж-зона. В моята квартира, в която живея четирийсет години. Където на балкона сушах бельо и отглеждах цветя.
— Не ми трябва лаундж-зона. Трябва ми моята петуния.
— Господи, ще сложим петунията ти в ъгъла! — започваше да губи търпение той. — Мам, не се запъвай. Те ще дойдат в три. Само ще погледнат.
И затвори.
Не бях успяла да преглътна този разговор, когато на екрана на телефона излезе името на Олга.
— Мамичко, здрасти! — защебети тя. — Относно училището. Обадих им се, казах, че сме готови да внесем вноската. Те чакат до края на седмицата. Нали ще помогнеш, така?
Гласът ѝ се лееше като мед, но зад него се усещаше стоманена настойчивост.
— Оля, това са много пари. Трябва ми време.
— Мам, какво време? Става дума за бъдещето на Ванечка! Ти нали искаш той да учи на най-доброто място, да получи добро образование? Или ти е все едно за внука?
Ударът беше нанесен точно в целта. „Все тая ли ти е?“ — тази фраза беше нейното главно оръжие още от детство.
