Пътят свършваше точно до Сосенки.
От областния център тя се простираше тук като прашна, пречупена лента, зацикляше между дерета, гмуркаше се зад издънки, а близо до старата смърчова гора сякаш се опираше на невидима стена и изчезваше. Тогава започнаха само тесни пътеки — гора, животно, партизанин.
Каруцата, на която пътувал Архип Петрович, все скачала нагоре-надолу по корените. Старият шофьор с набръчкано лице почти не говореше през целия път. Едва когато първите почернели покриви на селото се появили отпред, той се изплюл настрани и казал тихо:
—Идваш тук напразно, добри човече. Сега е лошо място.
Архип не отговори.
Той гледаше напред и сърцето му се сви неприятно.
Някога Пайнс е бил негов дом.
Преди седем години заминава оттук за Минск и постъпва в отдела за криминални разследвания. Тогава селото било съвсем друго: сутрин миришело на прясно изпечен хляб, гората воняла на смола, на улицата крещяли деца, а младият следовател бил развеждан от почти цялото село.
Сега между колибите настана тежка, почти мъртва тишина.
Вятърът прогони остатъци от сухо сено по пътя.
Някъде далеч отвъд реката имаше тъпа експлозия.
Земята трепереше едва забележимо под копитата на коня.
— Горивните депа отново са бомбардирани, — шофьорът промърмори и се прекръсти. — Вече е трета нощ. Сякаш часовникът се проверява.
Архип коригира износената чанта, лежаща на колене.
Вътре, под подплатата, беше скрит документ с печата на Специалния отдел.
В него се посочва, че Архип Петрович Морозов се отправя към района на село Сосенки, за да изпълни специална задача и че всички военни и граждански власти са длъжни да съдействат на приносителя на документа.
По-долу имаше кратък послепис от майор Белкин:
«Намерете човека, който дава сигналите. Срок — четиринадесет дни. Закъснението ще струва животи».
Фамилията Морозов не беше истинска.
Всъщност Архип беше Шаповалов.
Но само най-старите жители можеха да си спомнят това тук. И дори тези вероятно са го смятали за мъртъв някъде близо до Вязма.
За него била подготвена една проста легенда.
Върна се след раняване. Тя е шокирана. Реших да възстановя стария семеен пчелин близо до Болд Крийк.
Пчелинът наистина е съществувал.
Вярно е, че кошерите отдавна стояха празни, а дворът беше обрасъл с коприва до кръста.
Но беше идеален за прикритие.
—Спрете тук, татко, — каза Архип, докосвайки рамото на водача. — Сам ще отида по-далеч.
Старецът държеше коня си, гледаше с недоволство пътника, но не спореше.
Няколко минути по-късно каруцата изчезна зад завоя.
Архип остана сам.
Тишината веднага стана почти осезаема.
Вървеше бавно по улицата, гледайки внимателно редките хора.
Гледаха го изпод веждите си.
Някои сякаш наистина го разпознаха.
Възрастна жена с черен шал, виждайки Архип, се прекръсти от страх, сякаш пред нея се бе появил мъж от онзи свят.
Имаше полицай при кладенеца.
Архип веднага разбра кой е пред него.
Черната немска униформа висеше торбеста на мъжа. До рамката на кладенеца се беше навела пушка.
Самият полицай се оказа висок, широкоплещест, с тежка долна челюст и мътни очи —или от пиене, или от постоянна липса на сън.
Беше Макар Жилин.
Забелязвайки непознатия, рязко се изправи и тръгна към него.
—Е, спри! — той лаеше. — Кой е той? Откъде се е взела?
— Морозов, — Архип отговори спокойно. — Пчелар. Фермата ми близо до Плешив поток. Върна се да отгледа фермата.
— Pa-a-sechnik, това означава…
Жилин се ухили неприятно.
— Пчеларят има ли документите? Все пак е война. Никога не знаеш кой се скита тук. Сега всякакви горски гости обичат да се обличат като честни хора.
Той се засмя и Архип усети миризмата на изпарения.
Без да бърза, извади подготвен сертификат.
Жилин дълго го гледаше, движеше пръста си по линиите, а после го връщаше.
— Отивам. Но запомни, Морозов: ако те хванат за нещо, сам ще те застрелям. Дори няма да говоря.
Полицаят грабна пушката си и се отдалечи.
Архип го наблюдаваше.
Всичко в поведението на Жилин изглеждаше твърде преднамерено.
Крещи.
Заплахи.
Пияна усмивка.
Сякаш лош художник усърдно изобразяваше злодей, страхувайки се, че публиката няма да разбере ролята му.
Архип направи още няколко крачки.
И изведнъж чух зад гърба си тих детски глас:
— Чичо Архип… наистина ли си ти?
Червенокосо момче на около дванадесет гледаше зад оградата.
Уплътнена, тънка, с избеляла риза.
Архип не го разпозна веднага.
— Тимошка?
Момчето се приближи внимателно.
Когато Архип напусна селото, той беше просто бебе.
— Жив, това означава — Архип се усмихна.
—Жив засега, — момчето отговори сериозно. — Но по-добре не се приближавай до чичо Макар. Сега е ядосан. Особено как пие.
— Питиета често?
Тимошка се огледа.
— Почти всеки ден. Но ето едно странно нещо…
Той се приближи.
