Бях смазан от разбирането, че отговорите на всичките ми въпроси са били наблизо толкова много години — и в същото време непостижими.
Джонсън продължи:
— Останах близо, защото обичах Лео. Но и защото се чувстваше виновна. Струваше ми се, че да ти помогна — е единственият начин да изкупиш поне малко мълчанието си.
—Какво право имаха и двамата да решавате какво съм способен да издържа?
— Няма, — тя отговори тихо. — Нямах такова право.
Най-накрая Лео проговори.
— Значи тя си тръгна почти веднага след раждането ми? Тя изобщо знаеше ли името ми?
След този въпрос стаята стана тиха.
—Със сигурност, — казах. — Избрахме ви име заедно.
—Дали някога ме е държала в ръцете си?
Спомних си как Голди стоеше близо до люлката си през нощта.
— Да. След като си се родила, тя те е държала.
—Значи тя не си е тръгнала, защото имам синдром на Даун?
— No. И аз си мислех точно това, но сега разбирам, че не съм.
Гласът ми се изгуби.
—Тя беше права само за едно нещо. Наистина бих прекарал цялото си време в опити да я спася и да не разбирам как да се грижа напълно за теб в същото време.
Очите на Лео се напълниха със сълзи.
— Но бихте ли искали тя да остане?
—Мисля, че и на двамата ще ни хареса това.
—Тогава защо не те остави сама да решиш?
Нямаше какво да отговоря.
Лео стана от масата и си тръгна.
Последвах го в коридора.
—Винаги съм смятал, че мама просто ни е напуснала и ти не искаш да ми кажеш истината, каза той.
—I не исках да мислиш, че не си обичан. Обичам те, Лео.
—Но помисли ли си, че тя си тръгна заради мен?
— Да. И я мразеше за това осемнадесет години.
Избърса ядосано лицето си.
—По някаква причина съм щастлив, че тя все още ме обичаше. Това лошо ли е?
— No.
—Но аз също съм ядосан.
— Аз също.
Стояхме в коридора и плакахме заедно, и двамата облекчени от истината и болката от отварянето й толкова късно.
Тогава Лео попита:
— Как изглеждаше тя?
Този въпрос сякаш разби нещо в мен.
Осемнадесет години не казах на сина си почти нищо за майка му.
Убедих се, че го защитавам.
Тази мисъл ме накара да се почувствам зле.
Голди веднъж реши, че не мога да понеса истината за болестта й.
И години по-късно реших, че Лео няма да понесе истината за нея.
Същото мълчание сякаш преминаваше от един родител към друг.
—Ела с мен, — каза аз.
Отидохме в гаража.
В задната част на стария килер имаше пластмасов контейнер, който не бях отварял, откакто се изнесохме от стария си апартамент.
Беше твърде болезнено за мен да гледам какво се съхранява вътре.
Имаше снимки на Голди, университетските й тетрадки, зеления шал, който носеше всяка зима, и сребърната гривна, която подарих за първата ни годишнина.
Лео седна точно до мен на пода.
Показах му снимка на Голди, която се смее на плажа.
—Тя мразеше пясъка, — казах. — Тя се оплакваше от това цял ден и след това отказа да си тръгне, защото залезът беше твърде красив.
Лео се усмихна.
После извадих сватбената ни снимка.
— Забавна ли беше?
— Много.
—Може ли да пее?
— Ужасно.
— Приличам ли на нея?
През всичките тези години умишлено не търсех чертите на Голди в сина си.
И сега изведнъж я видях навсякъде.
В извивката на усмивката си.
В трапчинка на лявата буза.
По начина, по който повдигна едната си вежда, когато не разбираше нещо.
— Да, — казах. — Много подобен.
В самото дъно на кутията лежеше стар бележник с адреси и телефонни номера.
Запазих го с идеята, че един ден може да се наложи, ако най-накрая реша да разбера къде е изчезнала Голди.
Но той никога не го е правил.
Омразата и болката винаги ме спираха. Не разбирах какво ще направи добрата среща с майка ми, която, както ми се струваше, бе изоставила собствения си син.
Сега, знаейки причината за заминаването й, трябваше да разбера какво се е случило след това.
Името и контактите на майката на Голди бяха намерени в бележника.
Голди и Рейчъл почти не общуваха дълги години.
Срещнах Рейчъл само два пъти, а самата Голди рядко говореше за нея.
Но сега разбрах, че е време да се обадя.
Седях с телефона в ръце почти час, преди да набера номера.
Жената отговорила.
— Това Рейчъл ли е?
— Да. Кой говори?
— Казвам се Артър.
Имаше дълга пауза.
Тогава тя едва чуто каза:
— Същият Артър Голди?
Гърлото ми беше стиснато.
— Да.
Рейчъл се разплака, преди дори да успея да попитам какво се е случило с дъщеря й.
И тогава тя каза, че Голди е починала седем месеца след като ни е напуснала.
Свързала се с майка си, защото нямало къде другаде да отиде.
Ракът е открит, след като лекарите са забелязали аномалии в кръвните изследвания в последните етапи на бременността.
Допълнителните прегледи показаха, че болестта вече се е разпространила.
След като ни напуснаха, лекарите можеха да й предложат само палиативни грижи.
Рейчъл гледаше дъщеря си до самия край.
—Защо не ме намери? — Попитах.
—Тя ме накара да обещая. Накара ме да се закълна в името на внука си.
