В този момент седях близо до болничното легло на Софи.
Когато отговорих, треперещият глас на съседа на баща ми дойде от телефона.
— Скъпа, по-добре седни. Баща ти припадна в градината.
Цялото ми тяло моментално се вцепени.
— Жив ли е? Моля те, кажи му, че е добре.
— Лекарите се опитаха да го спасят. Те направиха всичко възможно. Много съжалявам.
— Жив ли е? Моля те, кажи му, че е добре.
Не помня как приключих разговора.
Софи се наведе към мен и нежно докосна рамото ми.
— Мамо, защо плачеш?
Погледнах я и сякаш видях баща ми да й чете отново историята за Моана.
Видях ги да гледат видеоклипове за океана заедно в интернет.
А сега трябваше да й обясня, че дядо ми вече го няма.
Погледнах я и сякаш отново видях баща си.
Отначало Софи не плачеше.
Тя просто седеше и държеше заека си здраво за гърдите си.
После тя протегна ръка към мен.
— Всичко е наред, мамо. Дядо вече е в рая. И аз някой ден ще отида в рая и непременно ще му кажа колко много го обичаме.
Заради нея се усмихнах.
И тогава тя излезе в коридора и накрая се повреди.
— Всичко е наред, мамо.
Онази нощ се върнах у дома и дълго седях в тъмна кухня.
Излъга пред мен плик, която баща ми упорито даваше в ръцете ми няколко дни преди смъртта ми.
Вътре имаше пари, които вероятно спестяваше от много месеци, може би дори от няколко години.
Върху банкнотите беше залепена жълта бележка, изписана с неравния му треперещ почерк.
Към океана. И дори не смейте да спорите.
— Ще изпълня обещанието си, — Прошепнах в тъмното. — И за двама ви.
Към океана. И дори не смейте да спорите.
На следващата сутрин се обадих на лекуващия лекар.
Попитах дали на Софи може да бъде позволено да отиде на кратко пътуване.
— Предвид настоящия етап на лечение… — лекарят започна предпазливо.
— Моля, — ме прекъсна. — Баща ми току-що почина. Оставил е парите, за да може Софи да види морето. Това е единственото й желание, преди да… Трябва да тръгваме.
В другия край на линията дълго време цари тишина.
На следващата сутрин се обадих на лекуващия лекар.
— Разбирам те. Ще подпиша разрешително за полет. Но лекарствата винаги трябва да са под ръка и се опитайте да си починете колкото е възможно повече.
След като завърших разговора, си позволих да поплача малко.
И тогава тя продължи да организира погребението на баща си.
Два дни след като погребахме баща ми, със Софи се качихме на самолета.
Софи притискаше носа си към илюминатора и ахваше с възхищение всеки път, когато земята се появяваше между облаците.
Със Софи се качихме на самолета.
Погледнах в празнотата.
Всичко вътре беше ранено, и се нуждаех от последните си сили да не плача пред дъщеря си.
Сега тя беше единственият човек, който ми беше останал.
Не исках мъката ми да отрови дългоочакваната й среща с океана.
Кацнахме около обяд.
Щом са отворили врати летище, бяхме обгърнати от солен морски въздух.
Не исках мъката ми да отрови дългоочакваната й среща с океана.
Софи изкрещя ентусиазирано и ми дръпна ръкава.
— Мамо, усещам миризмата! Наистина усещам океана! Дядо не е мамил!
— Да, скъпа. Беше прав.
Път с такси до хотели превърна се в непрекъснат проблясък на палми и ярко синьо небе.
Механично посегнах към телефона няколко пъти, за да се обадя на баща ми и да му кажа, че сме пристигнали.
И всеки път пак си спомнях, че няма на кого друг да се обадя.
Механично посегнах към телефона няколко пъти.
По време на настаняването в хотела жената на гишето се усмихна топло на Софи.
— Коя е тази очарователна млада дама?
— Аз съм Софи. Дойдох да видя океана.
— Е, г-це Софи, чакахме ви.
Точно както тя каза, това ме накара за момент да бъда предпазлив.
Въпреки това бях твърде изтощен, за да задавам въпроси.
Жената ми подаде ключа за стаята и посочи към асансьора.
— Е, г-це Софи, чакахме ви.
Същия ден заведох Софи до брега.
Стигнала до края на дървената пътека, тя спря и замръзна, гледайки към безкрайния син хоризонт.
— Мамо, — едва се чува, каза тя. — Много по-голямо е, отколкото в книгите. И много по-красива, отколкото във видеото.
— Да, това е вярно.
Гледах как дъщеря ми се плиска в плитката вода и се смее толкова силно, колкото не се бях смяла почти година.
Телефонът вибрираше в джоба ми.
Съобщението е дошло от кабинета на онколога й.
Същия ден заведох Софи до брега.
Взирах се в екрана.
Трябваше да препрочета съобщението три пъти, преди съзнанието да може да приеме значението му.
Последните тестове на Софи бяха готови тази сутрин. Болестта се развива по-бързо, отколкото очаквахме. Моля, свържете се с мен веднага след завръщането.
Гледах как дъщеря ми бяга от вълната и имах чувството, че пясък изчезва изпод краката ми.
Баща вече го нямаше.
Дъщеря умираше.
И скоро се предполагаше, че трябва да съм напълно сама.
Трябваше да препрочета съобщението три пъти, преди съзнанието да може да приеме значението му.
