За кратък миг почувствах облекчение.
Но почти веднага гневът се върна с още по-голяма сила.
— Казах му, че се държи отвратително. — Пръстите ѝ се свиха в юмруци. — Казах му, че трябва да се срамува от себе си. А той отвърна, че преувеличавам всичко. След това просто си тръгна и ме остави сама.
— Оставил те е сама? По време на бала?
Тя поклати глава.
— Пътувахме към партито след абитуриентската вечер. Телефонът ми беше изключен, защото батерията беше паднала. Дори не знаех къде точно се намирам. Просто тръгнах пеша. — Захапа устна. — След известно време намерих бензиностанция. Мъжът на касата ми позволи да използвам телефона, за да си извикам такси.
— Затова си се прибрала толкова късно — казах тихо. После погледнах бележката. — А онова за болящите крака… защото си вървяла пеша.
Тя кимна.
— Предполагам, че точно това е имал предвид.
Седнах до нея и я прегърнах силно.
Държах я в прегръдките си, докато плачът ѝ постепенно не утихна.
Когато най-сетне се успокои, я погледнах право в очите.
— След един час ще отидем в дома на Даниел. Ще разговаряме с него и с родителите му.
Открих телефона на майка му в списъка с родители, който училището беше разпратило преди подготовката за абитуриентския бал.
Изпратих ѝ съобщение и накратко обясних, че трябва да се срещнем възможно най-скоро.
Когато с Ели пристигнахме пред голямата им къща на хълма, майката и бащата на Даниел вече ни очакваха на входа.
Щом им разказах какво беше направил синът им, лицата им видимо пребледняха.
Повикаха Даниел да слезе.
Той се появи по спортен екип, още сънен и очевидно раздразнен, че са го събудили толкова рано.
Но в мига, в който ни видя, цветът изчезна от лицето му.
Първи проговори баща му.
— Искаш ли да ни обясниш какво точно се случи в нощта на абитуриентския бал?
Даниел впери поглед в пода.
— Аз вече казах…
— Кажи го отново. Пред тях.
В стаята се възцари тежка тишина.
После, бавно и с огромно нежелание, докато лицето на майка му ставаше все по-сурово след всяка негова дума, Даниел призна всичко.
Когато приключи, баща му се обърна към Ели.
— Дължа ти най-искрените си извинения. От името на цялото ни семейство.
— С цялото ми уважение — отвърнах спокойно аз, — но човекът, който трябва да се извини, е самият Даниел.
Майката на Даниел погледна сина си и утвърдително кимна.
— Съгласна съм. И това не бива да остане само между тези четири стени. Ако нямате нищо против, той ще се извини публично по време на церемонията по дипломирането пред целия випуск.
Погледнах към Ели.
Тя известно време мълчеше, обмисляйки казаното.
— Да — произнесе тихо накрая. — Съгласна съм.
Майката на Даниел кимна още веднъж.
— Тогава ще се свържем с директора и ще уредим всичко.
Настъпи денят на церемонията по дипломирането.
Пред повече от петстотин ученици, родители, учители и служители на училището Даниел застана пред микрофона по време на откритите изказвания.
Той открито призна, че се е отнесъл унизително към човек, който през цялото време се е държал с него единствено с доброта и уважение.
Каза, че дълбоко се срамува от постъпката си.
Призна също, че е оставил Ели сама късно вечерта на непознато място и че едва сега осъзнава колко много този избор говори за характера му.
Добави, че възнамерява да се промени и да стане по-добър човек.
Ели седеше на третия ред, без да откъсва поглед от сцената.
Лицето ѝ остана спокойно, сдържано и напълно непроницаемо.
След церемонията я попитах как се чувства.
Тя замълча за няколко секунди, сякаш внимателно подреждаше мислите си.
— Осъзнах, че нямам нужда от неговото извинение, за да продължа напред — каза тя спокойно. — Но се радвам, че все пак намери смелост да го изрече.
Прегърнах я през раменете, докато около нас семействата се събираха за снимки, родителите поздравяваха децата си, а фотографите се опитваха да уловят последните незабравими мигове от този специален ден.
Тя беше отишла на абитуриентския бал с убеждението, че взема разумно и практично решение.
Само една неудобна вечер. Малко допълнителни средства за таксите по кандидатстването. А след това животът щеше да продължи по старому.
Вместо това обаче получи урок, чиято стойност се оказа много по-голяма от всяка университетска такса.
Момчето, което беше повярвало, че парите могат да купят нечие време, постепенно си беше внушило и че с тях могат да се купят благодарност, подчинение и уважение.
Когато разбра, че това не е възможно, показа истинското си лице.
Но Ели направи нещо, за което дори много възрастни не намират достатъчно смелост.
Тя избра да каже истината.
И намери сили да я защити докрай.
