Само ледено спокойствие и непоколебима увереност.
И именно това ме изплаши най-много.
— Защо си толкова бледа? — намеси се майка ми, като направи крачка към мен. — Да не ти е зле?
Ръката ѝ почти докосна рамото ми, но аз рязко се дръпнах назад.
— Добре съм — отвърнах сухо. — Просто много бързам.
Облякох палтото си и взех куфара.
— Маша — каза изведнъж Артьом с необичайно мек глас, — обади ми се, когато кацнеш.
Все едно наистина се тревожеше за мен.
Все едно само преди няколко минути не беше признал, че знае как да ме манипулира.
Само кимнах, без да намеря сили да произнеса нито дума.
Подаръци с послание
Точно когато стигнах до входната врата, майка ми добави:
— И… поговори с баба си. За вилата. Сега моментът е най-подходящ.
Ето го.
Доказателството.
Бавно се обърнах към нея.
— Защо? — попитах спокойно, без да откъсвам очи от лицето ѝ.
За частица от секундата тя се смути.
Толкова леко, че друг вероятно нямаше да забележи.
Но аз го видях.
— Ами… просто така — побърза да отговори тя. — Нали разбираш, че за нея вече е трудно сама да поддържа такава къща.
Лъжа.
Груба.
Несръчна.
Толкова прозрачна, че почти нямаше смисъл да бъде изречена.
Без да кажа нищо повече, отворих вратата и излязох.
Студеният въздух ме удари право в лицето. Поех дълбоко дъх, опитвайки се да събера разбягалите се мисли.
Таксито все още ме чакаше пред входа.
Настаних се на задната седалка, затворих вратата и едва тогава си позволих да затворя очи.
Всичко започваше да се подрежда.
Дългове.
Натиск.
Завещание.
А аз…
Аз бях просто удобен инструмент в чужд план.
Телефонът ми завибрира.
Съобщение от Артьом:
„Още не си ми писала в колко часа кацаш. Кажи ми.“
Гледах екрана и неочаквано усетих странно спокойствие.
Не истерия.
Не отчаяние.
А хладна, ясна решителност.
След като те играеха своята игра, значи и аз можех да започна своята.
Бързо написах отговор:
„Ще ти пиша по-късно. Обичам те.“
Изпратих съобщението.
И тихо се усмихнах.
За първи път от три години тези думи бяха лъжа.
Обърнах се към прозореца. Градът бавно оставаше зад мен, размивайки се зад стъклото.
В главата ми вече се оформяше план.
Щях да отида при баба.
Да я изслушам.
Да разбера какво всъщност се случва със завещанието… и с парите.
След това щях да се върна.
И тогава никой повече нямаше да може да се разпорежда с живота ми, сякаш съм вещ.
Нито майка ми.
Нито съпругът ми.
Самолетът кацна в Санкт Петербург рано сутринта. Сивото небе, влажният въздух и познатият пронизващ студ мигновено ме върнаха към миналото — към времето, когато бях съвсем различен човек.
Баба сама отвори вратата.
— Машенка… — гласът ѝ леко потрепери.
Беше остаряла много.
Наистина много.
Но очите ѝ си оставаха същите — внимателни, дълбоки, сякаш можеха да видят всичко, което човек се опитва да скрие.
Прегърнах я силно.
Истински.
Така, както не бях прегръщала никого от много дълго време.
— Прости ми, че идвам толкова рядко — прошепнах.
Тя не каза нищо.
Само нежно ме погали по гърба, както правеше, когато бях малко момиче.
Влязохме в кухнята.
Чай.
Тишина.
Старият стенен часовник тихо отброяваше секундите.
Не исках да увъртам.
— Бабо… вярно ли е, че възнамеряваш да промениш завещанието си?
Тя бавно остави чашата върху масата.
— Кой ти каза това?
— Просто ми отговори, моля те.
Настъпи продължително мълчание.
— Да — каза тя най-сетне. — Наистина смятам да го направя.
Сърцето ми болезнено се сви.
— Защо?
Тя ме погледна така, сякаш отдавна чакаше точно този разговор.
— Защото сгреших, Маша — отвърна тихо. — Прекалено дълго вярвах на хора, които никога не са заслужавали доверието ми.
Цялото ми тяло се напрегна.
— За кого говориш?
— За майка ти.
Светът отново се разклати под краката ми.
— Какво?..
— Помагах ѝ. Много пъти. С пари, със заеми, с изплащане на кредити. Покривах дългове, за които ти дори не подозираше — баба се усмихна горчиво. — А после разбрах, че отново е започнала да тегли нови. И този път вече не беше сама.
В съзнанието ми веднага изплуваха думите:
„Сам знаеш колко големи са дълговете ни.“
— А Артьом?.. — попитах едва чуто.
Баба въздъхна тежко.
— И той идва при мен. Без теб.
Несъзнателно стиснах юмруци.
— Кога?
— Преди няколко месеца. Искаше пари. Убеждаваше ме, че били необходими на двама ви… уж за ново жилище.
Затворих очи.
Лъжа след лъжа.
Измама върху измама.
— И ти му даде?
— Не — отвърна тя твърдо. — Именно тогава разбрах, че нещо не е наред. Говореше прекалено убедително. Прекалено гладко. Сякаш предварително беше подготвил всяка дума.
Тишината между нас натежа още повече.
— Ще променя завещанието си — продължи баба. — Но съвсем не така, както те си представят.
Погледнах я внимателно.
— Сама ще продам вилата. Парите ще бъдат внесени по отделна банкова сметка. Единствено ти ще имаш достъп до тях… но при едно условие.
