— Истината — тя взе чантата от стола, сложи документите, телефона, ключовете. — Кажи, че майка ти е свикнала да празнува за чужда сметка. Че ти за шест години не си дал нито стотинка за тази трапеза. Че сте си мислели, че аз ще работя цял живот, за да имате с какво да се хвалите.
— Не смей да говориш така за майка ми! — той се опита да ѝ препречи пътя, но Марина го спря само с един поглед.
— Сега мога. И знаеш ли какво? Отивам при родителите си. Ще отворя нормално пенливо, купено с моите пари, и ще посрещна Нова година без крясъци и списъци. А ти си оправяй „традициите“ сам.
Антонина Петровна застана на вратата.
— Ако си тръгнеш, между вас всичко свършва! Няма да позволя Виктор да живее с такава жена!
— Чудесно — Марина облече палтото си, ръцете ѝ не трепереха. — Кажи на сина си, че след празниците ще подам за развод. Да се оправя без майчините съвети.
Тя излезе и затвори вратата. Зад гърба ѝ се чу трясък — свекървата хвърли нещо в стената. Марина слезе по стълбите, седна в колата и потегли.
След половин час телефонът ѝ прегря от обаждания. Виктор — първо умоляващ, после ядосан, после жалък. Антонина Петровна — заплахи и проклятия. Марина отказа повикванията и блокира номерата.
При родителите ѝ я посрещнаха без въпроси. Майка ѝ беше сложила проста трапеза: салата, печено пиле, домашни мезета. Баща ѝ отвори пенливото.
Когато часовникът наближаваше полунощ, Марина стоеше до прозореца с чаша в ръка. Някъде Виктор и Антонина Петровна обясняваха на гладните роднини защо на масата има само маргарин и горчица. Някъде свекървата губеше лице пред онези, пред които така обичаше да се показва. Някъде мъжът ѝ за пръв път чуваше по свой адрес думата „нищожен“.
А тук беше тихо. Спокойно.
— Честита Нова година, дъще — баща ѝ я прегърна. — И честит нов живот.
Телефонът избръмча: съобщение от непознат номер. Снимка — деца от детския дом около маса, усмихнати до уши. Подпис от директора: „Благодарим. Подарихте им истински празник“.
Марина погледна екрана и разбра: парите ѝ бяха похарчени правилно. Не за чуждо тъпчене, а за радостта на онези, на които тя наистина беше нужна.
Тя вдигна чашата. За себе си. За смелостта да каже „стига“. И за това, че хладилникът се оказа празен не случайно… а защото тя така реши.
