Той кимна и сълзите потекоха по лицето му, както и по моето.
Следващите месеци бяха непрекъсната въртележка от лекарски прегледи, терапии и нощи, в които се прегръщахме, опитвайки се да не загубим надежда.
Ерик прекарваше всяка възможна минута с децата – играеше с тях, разхождаше ги, когато имаше сили. Правеше им палачинки за вечеря и пица за закуска.
Караше ги да избират костюмите си за Хелоуин месеци преди празника.
Бореше се с всички сили, но въпреки всичко болестта беше безмилостна. Още от началото знаеше, че шансовете не са на негова страна.
Знаеше го, когато започна да пише историите си в колата, подготвяйки се за най-лошото, но опитвайки се да ни остави най-доброто от себе си.
– Ще се боря, докато мога – обеща ми една нощ, докато лежахме в леглото. – Но започвам да… се изморявам.
– Знам, любов моя – казах и го прегърнах под завивката. – Каквото и да решиш, слушай тялото си. Почивай, когато ти каже.
Ерик си отиде в тихите часове на една зимна сутрин. Помня колко безмълвна беше къщата, колко празна без него. Децата – толкова малки и пълни с живот – още не можеха да осъзнаят размера на загубата.
Но седяха на погребението със замъглени очи и празен поглед.
Както и аз.
Няколко дни след погребението, когато домът беше пълен с шепота на роднини и приятели, най-сетне почувствах, че съм готова да чуя записите му.
Отидох до колата и извадих диктофона от чантата, където го беше оставил. Прегледах файловете и видях познати заглавия на приказки от моето детство.
Но едно заглавие ми привлече вниманието:
„Нашата история“.
Поех дълбоко въздух и натиснах „play“. Гласът му беше топъл и спокоен и веднага изпълни пространството около мен.
– Имало едно време – започна той. – Имало една принцеса. Тя била добра, умна и по-смела от всеки рицар в кралството. Но най-вече – имала най-голямото сърце, което можеш да си представиш.
Усмихнах се през сълзи.
– Един ден тя срещнала един обикновен мъж, прост момък от селото, без титли и богатства. Но щом я видял, разбрал, че животът му никога повече няма да бъде същият.
Очите ми се напълниха със сълзи, докато слушах гласа му, който ме обгръщаше като прегръдката, от която имах отчаяна нужда.
– Принцесата и мъжът живели много години щастливо – продължи той. – Заедно отгледали принц и принцеса. И макар мъжът да остарял и да се уморил, той знаел, че неговата принцеса ще продължи. Ще продължи да управлява своя дом… с любов и сила.
При последните думи гласът на Ерик леко потрепери. Почти можех да си представя лицето му в този момент.
– Е, любов моя – каза тихо. – Ако слушаш това, искам да знаеш, че ти беше моето приказно чудо. Превърна обикновения ми живот в нещо необикновено. И дори да не мога вече да бъда с теб, твоята приказка трябва да продължи.
Точно това имах нужда да чуя.
И сега, когато дните станат прекалено тежки, отново пускам гласа на Ерик. И някак… успявам отново да се усмихна.
А ти – какво би направил на мое място?
