Когато Нела забелязва, че съпругът ѝ Ерик започва да се държи странно, тя решава да го проследи, за да разбере къде ходи. След няколко нощи тя събира смелост да го попита директно какво става. Но истината се оказва много по-дълбока и тъмна, отколкото Нела би могла да си представи. И това променя живота ѝ завинаги…
Всичко започна, когато съпругът ми, Ерик, ми каза, че има нужда от малко време „да помисли“.
Женени сме от 12 години и въпреки че сме имали своите върхове и падения, никога досега не ми беше казвал нещо подобно.
– Не е заради нас, Нела – настоя той. – Просто ми трябва време да си подредя мислите.
Но, разбира се, моите мисли веднага тръгнаха в най-лошата посока.
В нашия брак Ерик винаги беше скала – стабилен, надежден и спокоен. Затова, когато си приготви куфар и между другото спомена, че ще спи в колата няколко нощи, се паникьосах.
Изневерява ли ми Ерик? Това ли беше начинът му да се отдръпне? Щеше ли постепенно да изчезне от живота ни?
– Сигурен ли си? – попитах го. – Мога да ти дам пространство тук, у дома. Можеш да спиш в гостната, или да направим къщичката до басейна по-уютна.
– Нела – каза той и се усмихна бавно. – Не става дума за нас. Но за мен е важно, разбираш ли?
В продължение на десет нощи Ерик излизаше от къщи веднага след вечеря и се връщаше преди изгрев.
Честно казано, изглеждаше ужасно. Косата му беше разрошена, под очите – тъмни кръгове, движеше се бавно, сякаш тялото му отказваше да сътрудничи.
Но всеки път, когато го питах, той отговаряше с напрегната усмивка, че просто има нужда от почивка.
– Обещавам ти, няма нищо. Моля те, имай ми доверие – повтаряше, когато го питах дали има друга жена.
Но как да му повярвам? Въображението ми препускаше. Представях си го в хотелска стая с друга, водещ двоен живот.
В пет сутринта вече не издържах. Реших да го последвам.
Чувствах се нелепо. Като сцена от сапунен сериал. Но трябваше да разбера какво наистина се случва. Изчаках да тръгне и потеглих след него на няколко пресечки разстояние.
Не стигна далеч. Само до близкия парк, където спря под едно дърво и изгаси фаровете.
Паркирах малко по-нататък на улицата и го наблюдавах от тъмното. Беше напрегнат, сякаш очакваше нещо… или някого да се качи в колата. Там ли се срещаше с любовница?
Но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно виждах, че никой няма да дойде. Той просто седеше, гледаше телефона си, а после се отпускаше върху възглавница и одеяло.
Беше сам, в тъмното.
Следващите няколко нощи се повтори същото.
Ерик отиваше в парка, свиваше се на предната седалка и прекарваше там часове, преди да се прибере. Главата ми бучеше от въпроси.
Защо да спи в колата, ако няма какво да крие? Защо да търпи такава неудобство, ако не става дума за някой друг?
На десетата нощ вече не издържах. Бях на ръба. Трябваха ми отговори. След като сложих децата да спят, заключих къщата и отидох в парка. Този път нямаше да остана само наблюдател отстрани.
Не – бяхме стигнали твърде далеч.
Спрях до колата му и почуках на прозореца.
Ерик подскочи уплашено. Бързо отвори вратата и ми направи знак да вляза. Между нас увиснаха неизречени думи, и щом се плъзнах на седалката до него, всички мои натрупани емоции избухнаха.
– Какво, за Бога, става, Ерик? – попитах. – Защо правиш това? Кажи ми честно, виждаш ли се с някого? Затова ли идваш тук? Страх ли те е децата да не разберат?
Говорех прекалено бързо, сякаш всички думи трябваше да изскочат наведнъж.
Ерик пое дълбоко въздух и прокара ръце по лицето си. Видях в него умора, която нямаше нищо общо само с липсата на сън. Беше като човек, който носи товар, от който не знае как да се освободи.
– Не – каза тихо. – Не е това. Няма друга, повтарям ти.
– Тогава какво става? – продължих. – Плашиш ме, Ерик. Защо идваш тук всяка нощ?
Той ме погледна, после се пресегна към задната седалка и извади малка купчинка книги и диктофон.
– Не исках да знаеш – каза тихо. – Не исках да те тревожа. Записвах приказки, за да могат децата да ги слушат преди сън.
Примигнах.
– Приказки за лека нощ? Защо би ме тревожило това?
Той се поколеба, ръцете му леко трепереха.
– Преди няколко седмици ходих на лекар. Откриха нещо, тумор. Направиха ми биопсия и вече имам резултатите. Рак е, Нела. И е сериозен. Времето, което ми остава, е всичко, с което разполагам.
Почувствах се, сякаш земята под мен се разцепи. Не можех да си поема въздух.
– Какво? – прошепнах. – Защо не ми каза?
– Не исках да те натоварвам – отговори. – Исках да си добре с мен и с децата. Но исках да направя нещо за тях, нещо, с което да ме помнят.
Хванах ръката му и я стиснах силно, докато истината за това, което беше криел, ме връхлетя. Не ставаше дума за друга жена.
Ставаше дума за това, че мъжът ми се подготвяше за бъдеще, което аз дори не исках да допусна в мислите си.
– Няма да те оставя да минаваш през това сам – казах му. – Ще го преживеем заедно, Ерик, каквото и да струва.
Той кимна и сълзите потекоха по лицето му, както и по моето.
Следващите месеци бяха непрекъсната въртележка от лекарски прегледи, терапии и нощи, в които се прегръщахме, опитвайки се да не загубим надежда.
Ерик прекарваше всяка възможна минута с децата – играеше с тях, разхождаше ги, когато имаше сили. Правеше им палачинки за вечеря и пица за закуска.
Караше ги да избират костюмите си за Хелоуин месеци преди празника.
Бореше се с всички сили, но въпреки всичко болестта беше безмилостна. Още от началото знаеше, че шансовете не са на негова страна.
Знаеше го, когато започна да пише историите си в колата, подготвяйки се за най-лошото, но опитвайки се да ни остави най-доброто от себе си.
– Ще се боря, докато мога – обеща ми една нощ, докато лежахме в леглото. – Но започвам да… се изморявам.
– Знам, любов моя – казах и го прегърнах под завивката. – Каквото и да решиш, слушай тялото си. Почивай, когато ти каже.
Ерик си отиде в тихите часове на една зимна сутрин. Помня колко безмълвна беше къщата, колко празна без него. Децата – толкова малки и пълни с живот – още не можеха да осъзнаят размера на загубата.
Но седяха на погребението със замъглени очи и празен поглед.
Както и аз.
Няколко дни след погребението, когато домът беше пълен с шепота на роднини и приятели, най-сетне почувствах, че съм готова да чуя записите му.
Отидох до колата и извадих диктофона от чантата, където го беше оставил. Прегледах файловете и видях познати заглавия на приказки от моето детство.
Но едно заглавие ми привлече вниманието:
„Нашата история“.
Поех дълбоко въздух и натиснах „play“. Гласът му беше топъл и спокоен и веднага изпълни пространството около мен.
– Имало едно време – започна той. – Имало една принцеса. Тя била добра, умна и по-смела от всеки рицар в кралството. Но най-вече – имала най-голямото сърце, което можеш да си представиш.
Усмихнах се през сълзи.
– Един ден тя срещнала един обикновен мъж, прост момък от селото, без титли и богатства. Но щом я видял, разбрал, че животът му никога повече няма да бъде същият.
Очите ми се напълниха със сълзи, докато слушах гласа му, който ме обгръщаше като прегръдката, от която имах отчаяна нужда.
– Принцесата и мъжът живели много години щастливо – продължи той. – Заедно отгледали принц и принцеса. И макар мъжът да остарял и да се уморил, той знаел, че неговата принцеса ще продължи. Ще продължи да управлява своя дом… с любов и сила.
При последните думи гласът на Ерик леко потрепери. Почти можех да си представя лицето му в този момент.
– Е, любов моя – каза тихо. – Ако слушаш това, искам да знаеш, че ти беше моето приказно чудо. Превърна обикновения ми живот в нещо необикновено. И дори да не мога вече да бъда с теб, твоята приказка трябва да продължи.
Точно това имах нужда да чуя.
И сега, когато дните станат прекалено тежки, отново пускам гласа на Ерик. И някак… успявам отново да се усмихна.
А ти – какво би направил на мое място?