Сърцето на Илона болезнено се сви.
— Какво искате да кажете с това?
Той не ѝ отговори. Вместо това хвърли в огъня снопче изсушени билки. Почти веднага въздухът се изпълни с тежък, сладникаво-пикантен аромат, който замайваше съзнанието.
През нощта Илона внезапно отвори очи. Някъде в стаята се чуваше тихо шумолене, сякаш нечии боси стъпала безшумно докосваха дървения под. Огънят в камината едва мъждукаше. В полумрака тя различи малка детска фигура. Кожата ѝ беше бяла като прясно навалял сняг, а лицето – почти безжизнено. Очите бяха празни, без ириси и без зеници.
— Мамо… — прошепна детето с неестествено тих глас. — Време е да се прибереш у дома.
Илона изпищя уплашено. Дамиан мигновено се озова до нея и здраво я хвана за раменете.
— Не го гледай! — изсъска той напрегнато. — Това не е дете. Това е онова, което виелицата връща със себе си.
Създанието се разтвори в мрака толкова внезапно, колкото се беше появило, сякаш никога не беше съществувало.
— Какво… какво беше това? — прошепна тя с треперещ глас.
Дамиан затвори очи за миг.
— Това е моят грях. — Гласът му беше тежък и пресипнал. — Преди години онази жена почина при раждането. Не успях да спася нито нея, нито детето ѝ. Оттогава бурята ми връща техните сенки. Всеки път, когато в планината попадне жена със същото име, те идват, за да намерят заместница.
Изведнъж Илона разбра всичко.
Виелицата не беше търсила нея.
Тя беше дошла за другата Илона.
— Значи… аз трябва да умра вместо нея?
Дамиан я погледна с толкова дълбока болка, че повече не посмя да зададе въпроси.
— Ако останеш тук още една нощ… да.
Още преди изгрев двамата започнаха да се приготвят за слизане. Снегът се сипеше безшумно и плътно, като сива пепел.
— Ще тръгнем заедно — каза Дамиан спокойно. — Докато слънцето е над хоризонта, бурята няма да се осмели да ни последва.
Но щом прекрачиха прага на хижата, небето отново се покри с тъмни облаци. За секунди снегът се изсипа като непрогледна бяла стена, а вятърът изрева така, сякаш беше живо същество. Илона усети как невидими ледени ръце се впиват в тялото ѝ и я дърпат обратно.
— Бягай! — извика Дамиан и с всичка сила я блъсна напред.
Тя се обърна само веднъж.
Зад него снежната стихия се затвори като огромна бяла завеса и напълно го погълна.
След три дни издирване спасителните екипи откриха само един човек. Това беше младо момиче с рижа коса – премръзнало, изтощено до крайност, но все още живо. От Дамиан нямаше никаква следа.
Когато Илона се възстанови достатъчно, ѝ разказаха, че високо в планината са намерили останките от стара разрушена хижа. Над входната врата, издълбани с нож в дървото, се четели думите:
„Не докосвай жената, в чиито очи живее снегът – тя вече се върна от моята виелица.“
След онзи ден Илона никога повече не се качи в Белите планини.
Но всяка зима, когато снегът започнеше тихо да се сипе зад прозореца, ѝ се струваше, че навън стои висок блед мъж с очи, студени като зимното небе. И всеки път сякаш чуваше познатия му глас, едва доловим сред падащия сняг:
— Лягай веднага, глупаво момиче… иначе студът ще те вземе.
Тогава по лицето на Илона се появяваше усмивка, макар очите ѝ да се изпълваха със сълзи.
Защото беше разбрала една истина, която малцина някога узнават — понякога дори най-свирепата буря е способна да пази и да обича.
