Виелицата в Белите планини не стихваше вече трето денонощие. Снегът се забиваше в лицето като хиляди остри игли, а пронизителният вой на вятъра заглушаваше дори собствените ѝ мисли. Илона Морару – двадесет и пет годишна млада жена с пламтящо рижа коса – се движеше напред с огромно усилие, едва задържайки се на краката си. Всяка крачка причиняваше пареща болка, а всяка изминала минута ѝ се струваше като цяла вечност.
Зад гърба ѝ оставаше животът, от който отчаяно се опитваше да избяга. Долу, в село Гимешбук, не я очакваше бъдеще, а присъда. Доведеният ѝ баща, Хараламб Йон – заклет пияница – вече беше решил съдбата ѝ. Шейсет и пет годишен лихвар щеше да я вземе за жена, а в замяна щеше да опрости натрупаните дългове. Илона беше избрала друг път – този през снежната буря. По-добре да замръзне сред планинските върхове, отколкото да живее като стока, разменена срещу чужди бутилки с алкохол.
Краката ѝ постепенно отказваха да се подчиняват, а дишането ѝ ставаше все по-накъсано и плитко. Светът около нея започваше да губи очертанията си и всичко се размиваше пред очите ѝ.
— Само още малко… до ловната хижа… — прошепна тя почти без глас, преди силите окончателно да я напуснат и да падне на колене.
Тъкмо когато съзнанието ѝ започваше да угасва, някъде отпред проблесна слаба светлина. В мрака се открояваше тесен осветен правоъгълник.
Врата.
С последните остатъци от сили Илона почука по нея… и миг по-късно всичко потъна в непрогледен мрак.
Събуди я суров мъжки глас.
— Почти няма живот в теб, момиче. Безразсъдно е това, което си направила. — Гласът звучеше дрезгаво, сякаш се бореше с беснеещия вятър отвън. — В леглото. Веднага!
Илона с усилие отвори очи. Над нея стоеше висок мъж със сребристи коси и студени очи, напомнящи зимното небе. Не изглеждаше като обикновен човек – сякаш самата планина беше приела човешки образ: суров, непоколебим и изпълнен със сила.
— Къде… се намирам? — прошепна тя едва доловимо.
— При човека, когото тук наричат Планинския Албинос. — Той свали ръкавиците си и се зае да разпали огъня в камината. — Аз съм доктор Дамиан Кристеа.
Думите му звучаха рязко и почти грубо, но всяко негово движение беше спокойно, прецизно и уверено. Покри я с тежки кожи, след което ѝ подаде гореща напитка с наситен аромат на планински билки.
— Свалете мокрите си дрехи. Ако останете с тях, няма да доживеете до сутринта.
Илона искаше да възрази, но езикът ѝ почти не се подчиняваше. Цялото ѝ тяло едновременно гореше от треска и изстиваше до костите.
— Не… не ме докосвайте… — прошепна тя.
Дамиан веднага се извърна.
— Не ви докосвам. Опитвам се да ви спася.
Когато най-сетне успя да проговори, той седеше до камината и безмълвно наблюдаваше как пламъците поглъщат дървата. Върху коленете му лежаха стар дървен кръст и нож с нащърбено, износено острие, белязано от времето.
— Благодаря ви… — тихо каза Илона. — Ако не бяхте ме намерили…
Дамиан не отвърна веднага. Само я погледна за миг, след което отново впери очи в огъня.
— Малцина успяват да стигнат дотук живи.
Нощта се оказа мъчителна. В съня си Илона отново виждаше грубите ръце на доведения си баща, чуваше дрезгавите гласове на непознати мъже, писъци и тежко, задъхано дишане. Сепна се от сън, когато долови странен шум – входната врата изскърца едва доловимо.
На прага стоеше Дамиан с горящ факел в ръка.
— Някой се е навъртал около прозореца.
Без да каже нищо повече, той излезе навън. Бушуващата виелица сякаш се отдръпна пред него. Илона предпазливо се приближи до прозореца и погледна навън. В снега ясно се виждаха следи – дребни, почти като отпечатъци от детски крачета.
Към разсъмване вятърът започна да отслабва. Дамиан се върна мълчаливо. Лицето му беше побеляло от умора, а погледът – необичайно напрегнат.
— Не можем да останем тук дълго.
Илона го погледна въпросително.
— В тези планини понякога се завръщат онези, чиято смърт не е била естествена.
Тя се намръщи.
— Искате да кажете… вълци?
Дамиан бавно поклати глава.
— Срещу вълците има начин да се защитиш. Срещу тях… няма.
Останалата част от деня премина почти в пълно мълчание. Илона се опита да бъде полезна – разчисти масата, донесе вода и приготви ароматна отвара от планински билки. Дамиан не я спираше, но непрекъснато се вслушваше в нещо отвън, сякаш отвъд стените на хижата се носеше звук, който само той можеше да чуе.
Когато вечерта настъпи, Илона наруши тишината.
— Защо живеете съвсем сам тук?
Той не отговори веднага. Дълго остана неподвижен, после тихо заговори:
— Преди години бях лекар. Работех долу, в селото. Но един ден не успях да спася една жена. Съпругата на горския.
След кратка пауза вдигна очи към нея.
— Името ѝ беше… Илона.
По тялото на младата жена премина ледена тръпка.
— Това… сигурно е случайност… — прошепна тя.
По лицето на Дамиан премина едва забележима, горчива усмивка.
— В тези планини случайности не съществуват. Оттогава останах да живея тук. Понякога бурята връща онези, които отдавна е трябвало да намерят покой.
Сърцето на Илона болезнено се сви.
— Какво искате да кажете с това?
Той не ѝ отговори. Вместо това хвърли в огъня снопче изсушени билки. Почти веднага въздухът се изпълни с тежък, сладникаво-пикантен аромат, който замайваше съзнанието.
През нощта Илона внезапно отвори очи. Някъде в стаята се чуваше тихо шумолене, сякаш нечии боси стъпала безшумно докосваха дървения под. Огънят в камината едва мъждукаше. В полумрака тя различи малка детска фигура. Кожата ѝ беше бяла като прясно навалял сняг, а лицето – почти безжизнено. Очите бяха празни, без ириси и без зеници.
— Мамо… — прошепна детето с неестествено тих глас. — Време е да се прибереш у дома.
Илона изпищя уплашено. Дамиан мигновено се озова до нея и здраво я хвана за раменете.
— Не го гледай! — изсъска той напрегнато. — Това не е дете. Това е онова, което виелицата връща със себе си.
Създанието се разтвори в мрака толкова внезапно, колкото се беше появило, сякаш никога не беше съществувало.
— Какво… какво беше това? — прошепна тя с треперещ глас.
Дамиан затвори очи за миг.
— Това е моят грях. — Гласът му беше тежък и пресипнал. — Преди години онази жена почина при раждането. Не успях да спася нито нея, нито детето ѝ. Оттогава бурята ми връща техните сенки. Всеки път, когато в планината попадне жена със същото име, те идват, за да намерят заместница.
Изведнъж Илона разбра всичко.
Виелицата не беше търсила нея.
Тя беше дошла за другата Илона.
— Значи… аз трябва да умра вместо нея?
Дамиан я погледна с толкова дълбока болка, че повече не посмя да зададе въпроси.
— Ако останеш тук още една нощ… да.
Още преди изгрев двамата започнаха да се приготвят за слизане. Снегът се сипеше безшумно и плътно, като сива пепел.
— Ще тръгнем заедно — каза Дамиан спокойно. — Докато слънцето е над хоризонта, бурята няма да се осмели да ни последва.
Но щом прекрачиха прага на хижата, небето отново се покри с тъмни облаци. За секунди снегът се изсипа като непрогледна бяла стена, а вятърът изрева така, сякаш беше живо същество. Илона усети как невидими ледени ръце се впиват в тялото ѝ и я дърпат обратно.
— Бягай! — извика Дамиан и с всичка сила я блъсна напред.
Тя се обърна само веднъж.
Зад него снежната стихия се затвори като огромна бяла завеса и напълно го погълна.
След три дни издирване спасителните екипи откриха само един човек. Това беше младо момиче с рижа коса – премръзнало, изтощено до крайност, но все още живо. От Дамиан нямаше никаква следа.
Когато Илона се възстанови достатъчно, ѝ разказаха, че високо в планината са намерили останките от стара разрушена хижа. Над входната врата, издълбани с нож в дървото, се четели думите:
„Не докосвай жената, в чиито очи живее снегът – тя вече се върна от моята виелица.“
След онзи ден Илона никога повече не се качи в Белите планини.
Но всяка зима, когато снегът започнеше тихо да се сипе зад прозореца, ѝ се струваше, че навън стои висок блед мъж с очи, студени като зимното небе. И всеки път сякаш чуваше познатия му глас, едва доловим сред падащия сняг:
— Лягай веднага, глупаво момиче… иначе студът ще те вземе.
Тогава по лицето на Илона се появяваше усмивка, макар очите ѝ да се изпълваха със сълзи.
Защото беше разбрала една истина, която малцина някога узнават — понякога дори най-свирепата буря е способна да пази и да обича.
