Станах. Приближих се до нея. Прегърнат. Тя се напрегна за секунда, после се отпусна и положи глава на гърдите ми. Тя беше малка. Винаги малък за мен.
— Pauline, — казах. — Знам.
Тя замръзна. Всички. Дори спрях да дишам.
— Знам за ръката, — казах. — И за останалото.
Тя се отдръпна и ме погледна. Имаше толкова много в очите й, че не можех да различа: страх, срам, гняв, облекчение. Всички наведнъж.
— Мама каза? — прошепна тя.
— Видях го сам, — Отговорих. — На снимки. Спяхте, ръкавът ви се плъзна.
Тя се сви. прехапах си устната. Видях я да се бори със себе си. Иска да избяга, да се затвори, да каже, че съм разбрал погрешно всичко.
— Недей, — казах. — Не ме лъжи. И без това твърде дълго се самозалъгвах.
Тя мълчеше. След това се счупи. Тя дори не заплака веднага —, тя просто ридаеше веднъж и се зарови в рамото ми. Прегърнах я и сложих дланта си на тила й. Тънка коса. Гореща кожа.
— Татко, — тя каза тъпо на рамото ми. — Татко, не знам какво става с мен. Не знам как да спра.
— Нищо, — казах. — Ще го разберем.
—Няма да разбереш.
— Не разбирам, — Съгласих се. — Но съм наблизо. И ще се науча да разбирам.
Тя се разплака. Силно, почти детинско, размазвайки сълзи по бузите си. Държах я и усетих как трепери. И погледна ръцете си на гърба й. Груби пръсти, счупени нокти, стари белези. И си помислих: с тези ръце я държах, когато направи първата крачка. И сега го държа. И повече няма да пусна, колкото и да ми се налага да ходя наблизо.
Олга излезе от спалнята. Тя спря на вратата и ни погледна. После тя се приближи, прегърна и двама ни и притисна бузата си към рамото на Полина.
— Три мечки, — Полин каза през сълзите си. — Мама мечка, татко мечка и аз.
—И истинска мечка, — казах. — Не забравяйте за него.
Тя почти се усмихна. Почти.
После седнахме да закусим. Включих чайника. Олга извади пайовете си. Полина седеше с длани, увити около чашата. Ръкавите бяха спуснати. Разбрах: това не е последният разговор. Ще има дълъг път напред. Специалисти, разговори, сривове, стъпки назад, опити отново. Разбрах, че не разбирам нищо от това. Но знаех едно: да водя състава. Погледни пътеката. Не пропускайте сигнали.
Погледнах към снимка, който беше на масата. Спяща дъщеря, мечка, светлина от прозореца. И ръкав, който се плъзна достатъчно, за да видя най-накрая истината.
— Полина, — казах. — Да отидем някъде днес. Където пожелаеш.
Тя вдигна поглед. Червен, подут. Но имаше нещо ново в тях. Не е същото тъпо отчаяние, което изпитвах преди. По-скоро нещо като надежда. Или умора от самотата.
—На кино? — попита тя тихо.
—В киното, — казах. — След това в кафенето. Тогава където кажеш.
—Не искам да ходя никъде, — каза тя. И след пауза тя добави: — Но ще отида.
Олга се усмихна. Видях устните й да треперят, но тя се държеше. Силен. Винаги е била по-силна от мен.
Свършихме чая си. Полина отиде да се облече. Останах в кухнята с Олга.
— Ще се обадя в депото, — казах. — Ще кажа, че имам нужда от ваканция.
—Може би не, — Олга каза тихо. — Мога да се справя. И все още трябва да работиш.
— Ol, — Хванах я за ръка. — Карах влакове в продължение на тридесет години и си мислех, че това е основната ми работа. И най-важното — ето го. Зад тази врата. И го преспах.
Олга ме гледаше дълго. После тя кимна.
—Заедно тогава, — тя каза. — Както винаги.
Полина излезе в коридора. облякох си якето. Редовен, кратък. И видях, че си е свалила пуловера. Беше облечена с тениска. Къси ръкави.
Ръцете бяха в следи. Стари и свежи. Тя вече не ги криеше. Тя стоеше с ръце надолу и ме погледна. Това предизвикателство ли беше? Доверие? Проверете? Не знаех. Знаех само едно: това беше първата й стъпка. Не и моя. Нея.
Дойдох и я хванах за ръката. За този, в който имаше повече бели линии. Внимателно прокара пръста ми. Тя потръпна, но не вдигна ръка.
— Боли ли? — Попитах.
— Не, — тя каза. — Вече не.
— Да вървим, — казах. — Към киното.
Ние тримата излязохме. Затворих вратата и ключът щракна сухо в ключалката, както обикновено. Слязохме по стълбите: аз бях отпред, Полина беше зад мен, Олга беше отзад. Почти както преди, когато водех малката й отсреща.
Навън беше слънчево. Листата все още бяха по дърветата и светлината преминаваше през тях, правейки всичко около тях жълто и топло. Полина вървеше между нас и мълчеше. Тогава тя изведнъж ме хвана за ръката. Ръката е ледена. Пръстите са тънки.
— Татко, — тя каза. — Не се страхувай. Няма да го правя повече.
— Не обещавай, — казах. — Просто ако отново стане лошо — кажи. Или не ми казвай. Просто ела. Ние сме наблизо.
Тя стисна ръката ми по-здраво. Продължихме напред. Гледах напред и видях пътя. Не този, по който се движат влаковете. На друг. Този, по който сега трябваше да вървим тримата.
И знаех едно: сега няма да пропусна сигнала.
Никога.