„Ами ако?“
Поех накъсано дъх и написах:
„Докажи кой си.“
Настъпи кратка пауза.
После на екрана се появи ново съобщение.
Не беше обяснение.
Не беше снимка.
Беше адрес.
Градчето Уилоу Крийк.
Същото място, където Николай беше заминал за последния си строителен обект.
Втренчих се в адреса толкова дълго, че изгубих представа за времето.
Апартаментът беше потънал в тишина.
Чуваше се само тихото бръмчене на хладилника и ударите на собственото ми сърце.
Накрая се обадих на майка ми.
— Мамо, можеш ли утре да останеш при Даниел?
— Разбира се, миличка — отвърна тя веднага. — Случило ли се е нещо?
Замълчах.
— Просто трябва да проверя нещо.
Онази нощ не мигнах.
Всеки шум в къщата ме караше да подскачам.
Всеки автомобил, който минаваше по улицата, ме караше за секунда да повярвам в невъзможното.
До сутринта вече бях взела решение.
Обадих се и на двете си работи, казах, че съм болна, приготвих малка чанта и потеглих към Уилоу Крийк.
Дъждът ме следваше през целия път.
Не беше силен.
Само постоянен.
Настойчив.
Сякаш самото небе отказваше да ме остави на мира.
Когато стигнах адреса, се озовах на тиха улица в края на града.
Къщата беше малка.
Боята по оградата се лющеше.
Прозорците бяха обрамчени с избледняла синя рамка.
До верандата лежеше червена гумена топка.
До нея стояха детски гумени ботушки.
Всичко изглеждаше напълно обикновено.
Твърде обикновено.
Излязох от колата.
Коленете ми трепереха.
Изкачих няколкото стъпала до входната врата и протегнах ръка към звънеца.
За миг едва не избягах обратно.
Но вече бях стигнала твърде далеч.
Натиснах бутона.
След секунди вратата се отвори.
На прага стоеше жена на около тридесет и пет години.
Имаше уморени очи и тъмноруса коса, събрана набързо на кок.
— Да? — попита предпазливо тя. — Ако продавате нещо, наистина не…
— Не продавам нищо — прекъснах я аз.
Гласът ми трепереше.
— Моля ви… Получих този адрес чрез съобщение от телефона на съпруга ми. Той почина преди три месеца.
Лицето ѝ моментално се промени.
Първо се появи объркване.
После тревога.
Тя ме изгледа внимателно и след кратко колебание отвори вратата по-широко.
— Влезте.
Вътре миришеше на канела и чисто пране.
Топъл, уютен аромат.
Аромат на дом.
Последвах я до малката кухня.
По пода бяха разпръснати детски играчки.
Седнахме на кръгла маса, върху която личаха следи от цветни моливи.
Жената направи чай и за двете ни.
Нито една от нас не отпи.
Разказах ѝ всичко.
За болестта на Даниел.
За смъртта на Николай.
За съобщението посред нощ.
За адреса.
Когато приключих, тя въздъхна тежко.
— Мисля, че знам какво се е случило — каза тихо.
Сърцето ми се сви.
— Какво имате предвид?
Жената се изправи и извика към коридора:
— Алекс, ела за малко, миличък.
След секунди се появи момче на около осем години.
Имаше лунички по носа и разрошена руса коса.
В ръцете си стискаше стар плюшен мечок.
— Тази госпожа е получила съобщение от теб — каза майка му спокойно. — Разкажи ѝ какво направи.
Момчето сведе поглед.
После прошепна:
— Съжалявам. Не исках да ви изплаша.
Погледнах го объркано.
— Намерих телефон в парка. Вътре имаше номера. Изпратих съобщение на един от тях. Просто… исках да поговоря с някого.
След тези думи се обърна и побягна обратно по коридора.
Жената притисна слепоочията си.
— Понякога намира стари телефони. Изгубени, забравени. Някои от тях все още работят. Предполагам, че този е принадлежал на съпруга ви.
Почувствах се така, сякаш земята се раздвои под краката ми.
Облекчението и разочарованието се смесиха в едно.
— Значи това е всичко? — прошепнах. — Просто едно дете?
Тя кимна.
— Той не е искал да ви нарани. Просто е самотен. Наистина съжалявам.
Изправих се бавно.
Краката ми бяха омекнали.
— Няма значение. Просто трябваше да разбера истината.
Обърнах се към входната врата.
Но преди да я достигна, тя внезапно се отвори отвън.
На прага стоеше Николай.
В едната си ръка държеше кутия за обяд.
В другата — ключове за кола.
Дъхът ми секна.
Той също застина.
Лицето му пребледня.
Ключовете се изплъзнаха от пръстите му и паднаха на пода.
— Елена… — прошепна той.
Светът около мен изчезна.
Мислех, че халюцинирам.
Мигнах.
После още веднъж.
Но той не изчезна.
Беше истински.
Жив.
Дишащ.
С трепереща ръка докоснах бузата му.
Кожата му беше топла.
— Ти си жив…
Гласът ми се пречупи.
Той направи крачка назад.
По лицето му проблесна вина.
— Живея тук сега — каза тихо.
Погледнах жената.
После него.
— С нея?
Той не отговори веднага.
После кимна.
Усетих как въздухът изчезва от дробовете ми.
— Ти инсценира собствената си смърт?
Николай сведе глава.
— Не издържах повече, Елена. Дълговете. Болниците. Постоянният страх. Давех се. Мислех си… ако изчезна, може би ще получите помощ. Може би ще ви бъде по-добре без мен.
