Ванеса се разплака. Разбра, че няма изход, и призна тайната си. Първоначалният шок на Ребека бързо се превърна във възмущение, когато разбра, че бременността е резултат от секс за една нощ, а не от необмислен момент с гаджето ѝ.
„Господи… Спала си с непознат?“ — Ребека разтърси Ванеса за раменете. — „Баща ти ще се срамува… и колко дълго мислиш да го криеш? Това дете няма да расте без баща… чуваш ли ме?“
„Утре вечер ще заведа баща ти на вечеря. А ти междувременно ще кажеш на Дилън, че искаш отново да сте заедно. Ще го доведеш у дома и…“ — Ребека се поколеба, защото обикновено не съветваше дъщеря си така — „…ще прекараш нощта с него. Единственият начин да избегнем скандал. За аборт и дума да не става.“
Ванеса кимна. Съжаление я прониза за онази вечер в бара. Всеки момент, който тогава беше магичен, сега я преследваше.
Да измами Дилън беше грешно, но не можеше да признае на баща си какво е сторила. Безсънна нощ по-късно тя реши и на следващия ден заговори Дилън в парка. Той се съгласи на вечеря.
Когато Дилън дойде, Ванеса седна до него на дивана и задейства плана си.
„Моля те, прости ми, скъпи“ — прошепна тя и положи ръка на коляното му. — „Направих огромна грешка… Останала сама, осъзнах, че ти си човекът… че сгреших, като те оставих. Обичам те… завинаги!“
Дилън хвана лицето ѝ с ръце и я погледна в очите. Беше на седмото небе.
Прегърнаха се и вечерта завърши така, както бе планирано: Дилън я занесе в стаята ѝ и те се любиха.
Две седмици по-късно Дилън дойде на вечеря в семейството на Ванеса. След това двамата казаха на баща ѝ, че тя е бременна.
Алън беше бесен, но мисълта, че ще стане дядо, го поуспокои. А и Дилън изглеждаше свестен младеж от богато семейство, който ще постъпи правилно. В края на сериозния разговор Алън дори се усмихна.
Месеците минаваха и на 18 години Ванеса беше спешно закарана в родилното, когато започнаха контракциите. Няколко часа по-късно Дилън плачеше от радост, държейки в ръцете си своя син и представяйки го на родителите и близките, събрани в отделението.
Два дни по-късно двойката се готвеше да си тръгне с бебето, когато в стаята нахлу лекар и настоя да говори с Дилън в кабинета си.
Дилън беше озадачен, но го последва. Малко по-късно се върна в стаята на Ванеса, където бяха и роднините, готови да ги изпратят у дома.
„ТИ СИ ЛЪЖКИНЯ!“ — Дилън се нахвърли върху Ванеса. — „ТОВА НЕ Е МОЕТО ДЕТЕ!“
Всички ахнаха, когато Дилън разказа какво му е казал докторът. Странно чувство се промъкна в стомаха на Ванеса — разбра, че ще трябва да обяснява много.
„Как не те е срам да ми причиниш това“ — изръмжа Дилън. — „Как можа да мислиш, че ще отглеждам чуждо дете? Това твоя идея ли беше… или и родителите ти участваха? Ужасно! Мамо… тате… да вървим. Не искам нищо общо нито с нея, нито с бебето.“
Ванеса молеше и плачеше. Но Дилън изтича и същия ден изчезна от живота ѝ. У дома тя умоляваше баща си за прошка, но Алън беше разгневен и горчиво засрамен.
„Ти си позор за семейството“ — крещеше Алън. — „Погнусена си ми. Не искам дори да те виждам. Как ще се появя пред хората в града… и в църквата? Какво ще им кажа, ако попитат кой е бащата?“
Думите му пронизаха Ванеса като ножове. Тя разбра, че никога няма да върне доверието му и не може да живее нормално в този град — хората вече клюкарстваха.
„…Затова взех съкрушителното решение. Целунах прекрасното си бебе за последен път, преди да го дам за осиновяване, и напуснах града“ — завърши Ванеса със сълзи в очите.
„След половин година случайно те срещнах на художествена изложба в новия град, където се преместих, Ричард. Знаеш всичко, което последва!“
„Защо не ми каза истината?“ — попита потресен Ричард. — „Можехме да вземем Саймън при нас и да го отгледаме. Нашият син е бил някъде там… а ти си крила това през всички тези години? Ето защо никога не искаше деца ли?“
„Исках да призная всичко, когато подновихме отношенията си. Отидох в приюта…“ — отвърна отчаяно Ванеса. — „Но беше твърде късно. Едно семейство вече го беше осиновило и го бяха откарали в чужбина. Не можах да се накарам да имам друго дете.“
Ричард беше сразен от развоя. „А как ни намери, Саймън?“
„Баща ми ми каза, че съм осиновен, преди да почине“ — отвърна Саймън. — „Даде ми данни за биологичната ми майка. После проверих записите в дома за деца. Търсих майка си повече от шест месеца. Преди два дни я срещнах за първи път!“
„Е, никога не съм си мислел, че на 75 години ще давам първия си урок на 53-годишния си син!“ — каза Ричард. — „Надявам се, че вече знаеш: по-добре е да бъдеш искрен… и да даваш втори шанс! Това важи и за майка ти, и за мен!“
