Ноа преглътна.
— „Има още един — каза тихо. — Боли и другото око.“
—
Мястото, където спомените бяха заключени
Сърцето на Александър биеше лудо.
Ако има един… значи има и втори.
Мара коленичи до стената край пианото и прокара пръсти по тясна цепнатина до перваза.
— „Има и други — прошепна тя. — Те си правят гнезда.“
Отвътре, от стената, се чу лек влажен шум — сякаш десетки дребни същества се размърдваха.
Александър нареди да свалят панела.
Вътре имаше десетки Шейдли, струпани един върху друг — те не се хранеха с плът, а с нещо невидимо.
От тъмнината.
От спомените.
В центъра стоеше малка дървена музикална кутия.
Александър веднага я позна.
Тя беше на Евелин.
Вътре имаше снимка на Ноа с майка му, смеят се на слънце.
На гърба, с прибързан почерк:
„Вече не мога да го крия. Той видя всичко. Александър никога не трябва да разбере.“
Ноа застина.
После издиша:
— „Катастрофата не е била случайност.“
Спомените се освободиха.
Кавга. Мъж, който ги преследваше с кола. Страх.
Скрита врата зад стената се плъзна встрани.
От нея излезе човек — Даниел Прайс, бивш служител, когото Александър беше уволнил преди години.
Арестуваха го за минути.
Той призна всичко.
Заплахи. Преследване. Катастрофата.
Ноа беше видял всичко.
А умът му избра тъмнината, вместо да вижда истината.
—
Светлината, която се върна
Шейдли не бяха болест.
Това беше защита.
Същества, създадени да пазят разума, когато истината е прекалено болезнена.
Когато утринната светлина проникна в двора, Ноа примигна.
Цветът се върна. После формите.
Първото лице, което наистина видя, беше лицето на Мара.
— „Защо ми помогна?“ — попита той.
Тя сви рамене.
— „И аз имах такъв — каза тя. — Моят не ме направи сляпа. Научи ме да виждам тъмнината в хората.“
Тя си тръгна, без да иска пари.
Пожела само едно:
— „Нека той никога не се отвърне от истината.“
Защото най-лошата слепота не е физическата.
Най-лошата е тази, която сами избираме.
