– Харесва ли ти това?
– Да. Числата имат смисъл. Те не се интересуват с какво се занимава майка ти.
Той ме погледна внимателно.
След няколко секунди попита:
– Замислял ли си се за инженерство? Или компютърни науки?
Засмях се.
– Такива университети са за богатите деца. Ние дори не можем да си позволим таксите за кандидатстване.
– Има освобождаване от такси. Има стипендии. Има финансова помощ – отвърна той спокойно. – А има и талантливи бедни ученици. Ти си един от тях.
От този ден нататък той се превърна в мой неофициален наставник.
Даваше ми допълнителни задачи.
Позволяваше ми да обядвам в кабинета му.
Разказваше за алгоритми и програмиране така, сякаш споделя интересни клюки.
Показваше ми университети, за които преди това бях чувал само по телевизията.
– Тези места биха се борили да те приемат – каза веднъж той.
– Не и ако видят откъде идвам – отвърнах.
Той въздъхна.
– Лиам, пощенският ти код не е присъда.
През последната година успехът ми беше най-високият в целия випуск.
Някои ученици започнаха да ме наричат „гения“.
Някои го казваха с уважение.
Други – с презрение.
– Разбира се, че има отлични оценки. Няма какво друго да прави.
– Учителите просто го съжаляват.
А майка ми продължаваше да работи двойни смени, за да изплати последните стари дългове.
Един следобед господин Андерсън ме помоли да остана след часовете.
Постави върху чина ми дебела брошура с лъскаво лого.
Разпознах университета веднага.
Това беше един от най-престижните инженерни институти в страната.
– Искам да кандидатстваш тук – каза той.
Погледнах го невярващо.
– Сериозно ли?
– Напълно. Те предлагат пълни стипендии за ученици като теб. Проверил съм.
– Не мога просто да оставя майка си. Освен сметосъбирането тя чисти офиси и през нощта. Аз ѝ помагам.
– Не казвам, че ще бъде лесно – отвърна той. – Казвам, че заслужаваш възможност да избираш. Нека университетът ти откаже, ако реши. Не се отказвай сам преди това.
Така започнахме да подготвяме документите почти тайно.
След часовете оставах в кабинета му и работех върху мотивационното си есе.
Първата версия беше ужасно стандартна.
„Обичам математиката и искам да помагам на хората.“
Той я прочете и поклати глава.
– Това може да го напише всеки. Къде си ти в този текст?
Започнах отначало.
Писах за четири часа сутринта и оранжевите жилетки.
Писах за празните обувки на баща ми до входната врата.
Писах как майка ми някога е учила за медицинска сестра, а сега събира медицински отпадъци.
Писах за всички лъжи, които съм ѝ казвал, когато ме питаше дали имам приятели.
Когато приключих с четенето, господин Андерсън дълго не каза нищо.
След това прочисти гърлото си.
– Да. Изпрати точно това.
На майка ми споменах само, че кандидатствам в няколко университета на Източното крайбрежие.
Не казах кои.
Не можех да понеса мисълта да видя надеждата в очите ѝ, а после да я разочаровам.
Ако трябваше да има отказ, той щеше да бъде само мой.
Писмото пристигна във вторник.
Бях сънен и закусвах набързо.
Телефонът ми завибрира.
На екрана се появи кратко съобщение:
„Решение относно кандидатурата ви.“
Сърцето ми започна да бие неудържимо.
Ръцете ми трепереха, докато отварях писмото.
