Преди няколко години видях името му в материалите на един случай на голяма кражба.
Тогава той беше свидетел.
И някак си успя да излезе напълно чист от историята.
—Къде е тя? излая — Градов. — Къде е тази лудата?
Артьом веднага скочи и от самоуверено грубиянче моментално се превърна в обидено дете.
— Татко, ето я! Виж какво направи! Тя е някаква каратека или изобщо е била под нещо!
Градов отиде направо на стъклената преграда.
Бавно ме погледна нагоре-надолу.
Така обикновено гледат мръсно петно върху скъпи обувки.
— Отворете го, — той го хвърли на майора.
Веднага започна да се суети.
Ключовете тракаха.
Ключалката щракна.
Градов влезе вътре.
—Така че, слушай внимателно, — той каза. — Сега ще подпишеш признанието. Атака. Хулиганство. Опит за грабеж.
Дори леко се усмихнах.
— Грабежи?
—Ще бъде както казах — той щракна и се наведе по-близо. — Или мислите, че някой ще повярва, че една жена просто е разпръснала четирима момчета? Ще отидете на място, където бързо ще бъдете научени да говорите нормално. Синът ми — е достоен човек семейства. Кой си ти, все пак? Скитник от магистралата?
Аз го погледнах.
— Олга Николаевна Вершинина.
Градов размаха раздразнено ръка.
— Да, дори кралицата на Англия. Не ми пука. Майоре, подредете всичко възможно най-сурово. И й уреди чек. Изглежда луда.
Полицаят неохотно седна на масата и извади формуляр.
— Фамилия, собствено име, бащино име… Място на работа?
разкопчах якето си и бръкнах във вътрешния си джоб.
Градов моментално се напрегна.
Явно е решил, че ще получа нещо опасно.
Но извадих малък сертификат с тъмно бордо покритие и го сложих пред майора.
—I’ не работя официално сега», казах аз. — Пенсиониран полковник от правосъдието. В миналото — старши следовател по особено важни дела на Главната прокуратура.
Дръжката в ръката на майора замръзна.
Погледна личната карта, сякаш можеше да избухне.
После внимателно го взе.
Отвори го.
Погледнах снимката.
Върху мен.
Обратно към снимката.
Забелязах как крещеше адамовата му ябълка.
— Едуард Викторович… — той каза тихо. — Трябва да погледнете…
— Какво друго има?
Градов раздразнено грабна личната си карта.
И той замълча.
Четеше дълго.
Твърде дълго.
Очите се движеха по линиите.
Постепенно увереността изчезна от лицето му.
Кожата стана забележимо бледа.
Но не защото изведнъж се уплаши от закона.
Хората от този вид рядко се страхуват от абстрактния закон.
Страхуват се от тези, които знаят как да накарат този закон да работи.
И името на Вершинин беше добре запомнено в региона от мнозина, които някога са се занимавали с бюджетни пари.
Баща ми дълги години работеше като съдия.
А аз се занимавах с делата на хора, много подобни на Градов.
В стаята настана такава тишина, че се чуваше как муха бръмчи раздразнено под тавана.
— Олга Николаевна… — Градов най-накрая проговори.
Сега в гласа му не е останала бивша сила.
Появи се предпазливост.
Дори леко треперене.
— Така че наистина ли си ти? Дъщерята на Николай Петрович?
— Да.
Кимнах.
— Идва от погребението му. Вчера баща ми почина. И синът ви реши, че най-доброто занимание за вечерта — е да се подигравате на уморена жена на пистата.
Градов погледна остро Артьом.
Вече не се усмихваше.
— Татко, добре, тя самата…
— Затваряй си устата! — излая бащата.
После отново се обърна към мен.
Цялото му самочувствие изчезна пред очите ни.
— Олга Николаевна, приемете моите искрени съболезнования. Николай Петрович беше човек с огромен ръст. Истински професионалист. Просто не знаехме какво се е случило. Тук имаше ужасно недоразумение. Млади хора, виждате ли… Малко прекалихме.
Повдигнах вежди.
— Малко?
Той замълча.
—Синът ти се качи зад волана след като пи. После се опита да ме удари. След това ти дойде тук и поиска да фалшифицираш материалите, приписвайки ми и обир. Майоре, чухте всичко това, нали?
Полицаят веднага се сви.
— Ами… Аз… Едуард Викторович беше емоционален. Все още никой не е направил нищо…
Градов бързо извади шал и избърса челото си.
— Олга Николаевна, добре, не съсипвай момчето. Той все още е глупак. Сам ще го разбера. Ще му отнема колата. Ще го заключа вкъщи. Искаш ли да те принудя да коленичиш пред теб?
Той рязко сграбчи Артьом за ръкава.
— Извинете се. Веднага.
— Татко, какво правиш все пак? — той се възмути.
Градов рязко го отряза, а Артьом замълча.
— Поискайте прошка! Разбираш ли изобщо какво си направил?
Сега синът гледаше на собствения си баща съвсем различно.
Изглежда, че за първи път в живота си го е видял уплашен.
— Съжалявам, — човекът промърмори с наведени очи. — Не знаех.
Погледнах ги и не усетих нищо.
Без удовлетворение.
Няма радост.
Само умора и отвращение.
— Майор, върнете ми личната карта.
Полицаят скочи и протегна документа с две ръце.
— И кола от партидата за задържане. Сега.