Лейла се приближи до огромното огледало с богато резбована рамка. От отражението вече не я гледаше младата Лена, която някога превеждаше доклади на конференция в Дубай. Срещу нея стоеше силна, непоколебима жена, закалена от изпитания, които биха пречупили почти всеки друг.
— Не приемам милостта ти, съпруже мой — каза тя спокойно. — Приемам единствено онова, което по право винаги е било мое. Моите синове управляват пристанищата ти. Моите дъщери станаха съпруги на принцове от съседни държави. А твоите по-млади съпруги… — тя се усмихна едва забележимо — всяка сутрин идват при мен за съвет и благословия. Кажи ми тогава, Халид… кой всъщност управлява тук?
Той дълго не откъсваше очи от нея. После направи нещо, което никога преди не си беше позволявал пред жена. Наведе глава.
— Ти… — прошепна едва доловимо. — През цялото това време само ти.
Лейла хвана ръката му — все още силна, тежка и уверена — и го поведе към прозореца.
— Тогава сега ти ще слушаш. Следващата година заминавам сама за Санкт Петербург. Искам отново да видя белите нощи. А ти ще останеш тук и ще разкажеш на внуците защо тяхната баба е плакала в дните, когато никой не е виждал сълзите ѝ.
Шейхът не отвърна.
А долу, върху белия мраморен двор, детският смях не стихваше. Децата и внуците продължаваха да тичат безгрижно — живото доказателство, че Лена, момичето от малкия провинциален град, все пак беше спечелила най-трудната битка в този суров, разкошен и почти нечовешки свят. Не със злато. Не с дворци. Не с власт.
А с това, че накара самата пустиня да признае една проста истина: дори цвете, затворено в клетка, може да пусне корени в камъка… и един ден да го разцепи.
Край.
