Той замълча.
— Нека този път пропуснем „преди“, става ли?
Погледна ме объркано, почти безпомощно.
— Какво имаш предвид?
— Съвсем буквално. Сегашният момент също съществува.
Не каза нищо.
Само кимна.
И точно тогава окончателно разбрах, че двамата говорим на различни езици.
Той легна до мен, обърна се на другата страна и заспа след около десет минути.
Точно десет.
Дори не ме прегърна.
Лежах и слушах равномерното му дишане. И не мислех толкова за неуспешната вечер.
Мислех си колко лесно човек може да заседне в спомените си до такава степен, че настоящето да се превърне само във фон.
На сутринта изглеждаше отпочинал и доволен.
Направи кафе и ме целуна по слепоочието.
— Отдавна не съм спал толкова добре — каза той.
Усмихнах се.
— Ще повторим ли? — намигна ми.
И точно в този момент осъзнах пределно ясно, че не искам.
Не защото беше лош човек.
А защото до него се чувствах като зрител.
Не като жена до мъж, а като публика в театрална зала.
— Ще видим — отговорих уклончиво.
Той кимна така, сякаш беше разбрал всичко.
Макар че вероятно не беше разбрал нищо.
След това ми писа още няколко пъти.
Много внимателно и тактично.
Аз също му отговарях любезно.
Но повече никога не се видяхме.
А знаеш ли кое е най-странното?
И до днес не мога да посоча една-единствена конкретна причина.
На пръв поглед всичко беше наред.
Но липсваше животът.
Сякаш до мен не стоеше истински човек, а безкрайна версия на самия него, изградена от собствените му спомени и разкази.
Може би точно там се криеше цялата истина.
Не ми е нужен герой от миналото.
Не ми трябва легенда от нечии спомени.
Имам нужда от жив човек, който присъства тук и сега.
А той все още се опитваше да докаже, че някога е бил легенда.
