Той се смути. Уверяваше ме, че Кендис му казала, че съм изчезнала, че се връщали за мен, но не ме намерили. Знаех: или лъже, или сам е повярвал на лъжата ѝ.
— Прости — изръмжа накрая.
На това повярвах. Но отговорих, че не мога да се върна. Може би никога. Разказах му, че работя и че ми е добре. Той се учуди:
— Ти… работиш?
— Да. И се справям съвсем не зле.
Оттогава ми звъни често. Понякога идва на гости. Дори с Кендис. Тя е студена, но сякаш забелязах сянка на съжаление в очите ѝ.
Бо продължаваше да идва. Носеше странни вещи и ме караше да им измислям история. А веднъж, в дъждовна вечер, година след нашата среща, ми подаде стара рамка със снимка на жена с бебе.
— Тя ми напомня за теб — каза тихо.
— Бил ли си женен? — попитах.
Той кимна. — Отдавна. Не се получи. Но научих някои неща.
Без да мисля, хванах ръката му.
— И аз — отговорих.
Стояхме мълчаливо, но това беше достатъчно.
Минаха почти три години. Все още живея над магазина. С Томас възстановихме връзката. А Бо?
Той все така пътува. Но винаги се връща.
Понякога си спомням онази бензиностанция. Оня миг, когато животът ми свърши и започна наново. Когато най-близкият ме изостави, а непознат човек ми подари втори шанс.
Казват, че нищо в живота не се случва просто така. Не знам дали е вярно. Но едно знам със сигурност:
Семейството, което сами избираме, понякога идва точно тогава, когато кръвните ни роднини се обръщат с гръб.
Затова, ако някога се окажете сами и измокрени на забравена бензиностанция, не се предавайте. Животът умее да изпраща точно хората, от които имаме нужда — дори да не приличат изобщо на тези, които сме очаквали да срещнем.
