— Но това е твоят дом… Ти ни покани.
— Да — отговорих студено. — Както вие ме поканихте в „Ле Пети Шато“, а после ме накарахте да платя за себе си.
Разбирайки смисъла на думите ми, те изглеждаха смутени.
Татко въздъхна тежко:
— Юля, ние не искахме…
— Не искахте какво? — прекъснах ги, изливайки години натрупана обида. — Да ми дадете да разбера, че съм по-малко значима от Катя и Антон? Или просто не сте помислили за последствията?
Мама, на ръба на сълзите, прошепна:
— Скъпа, дори не подозирахме, че се чувстваш така.
— Разбира се, че не сте подозирали — усмихнах се горчиво. — Защото никога не сте ме забелязвали.
Татко стана и ме прегърна:
— Ние те виждаме, Юля. И се гордеем с теб.
Нищо кардинално не се промени онази вечер, но това беше крачка напред. Когато родителите ми си тръгнаха онази вечер, аз се чувствах по-различно. Разговорът не можа да изтрие мигновено години на обиди и усещането, че ме подценяват. Но това беше първата крачка.
Пукнатината в стената, която бях издигнала около себе си през всичките тези години, позволи на лъч надежда да проникне.
Мама, смеейки се през сълзи, попита:
— Ами сметката?
Не можах да сдържа усмивката си:
— Този път вечерята е за сметка на заведението. Но следващия път, когато отидем някъде, ще си разделим сметката поравно. Всичко.
Татко кимна, погледът му беше сериозен:
„Договорено.“
Тази нощ не се случи нищо магично. Но за първи път от дълго време насам почувствах, че наистина ме виждат. И това беше началото на нещо ново.
