Откакто разбрах, че мъжът ми вече ме обсъжда с колегите си, реших да му устроя изненада на корпоративното тържество. Първо звучеше така: „Пак с този халат ли си, Лена? Докога? Молих те, купи си нещо прилично за вкъщи. Костюм или поне красива пижама. Грозно е за гледане, честна дума.“ Игор отмести чашата с кафе, мръщейки се от отвращение.
Стоях в коридора, с кърпа в ръце, облечена в чист пухкав халат в нежно прасковен нюанс. Три години вече беше мой, но в ноемврения мраз навън ми се струваше единствената утеха, защото отоплението в апартамента едва даваше топлина.
— Игор, това е просто халат — тихо казах, току-що излязла от банята. — Ти сам ми го подари за осми март, помниш ли? — опитах се да не повишавам глас, за да не изострям сутрешното недоразумение.
— Подарил, не подарил — грубо отвърна той. — Мислех, че ще го носиш само от банята до леглото, а не да живееш в него. Айде, стига. Изглади ли ми ризата? Тръгвам, днес имам съвещание при началството, после среща с момчетата от логистиката. Не ме чакай за вечеря.
Игор бързо изтупа сакото си, хвърли поглед в огледалото в антрето, където се отразяваше стегнатото му лице, ароматът на скъпия парфюм — избран от мен — и без да се сбогува, хлопна вратата.
Седнах на пуфика и се заслушах в глухата тишина, която напоследо време звучеше като натегнат струнен акорд. Нещо не беше наред с Игор. Преки доказателства за изневяра нямах: телефона не криеше, пароли не сменяше, пари не прахосваше. Но отношението му към мен се промени: раздразнителност, хлад, непрекъснати придирки към външния ми вид, към храната, към реда у дома.
Какъв безред могаше да има у дома? Работейки дистанционно като счетоводител, успявах да поддържам безупречна чистота, да готвя първо, второ и дори компот. Десет години брак, почти изплатена ипотека, планове за деца — всичко изглеждаше здрава опора. А сега се чувствах като стар куфар без дръжка: тежко е да го носиш, жалко е да го изхвърлиш.
Приближих се до масата и прибрах чашата на Игор. До нея лежеше таблетът му, забравен в бързината. На екрана примигна уведомление:
„Оксана: Е, твоето „чудовище“ пусна ли те? Чакаме в бара, Витька вече дойде!“
Сърцето ми се сви. „Чудовище“? Това бях аз?
Взех таблета с треперещи ръце и въведох паролата — годината на сватбата ни. Игор никога не я сменяше, мислейки, че няма какво да крие. Отвори се чатът „Отдел продажби елита“, където десетина души обсъждаха мен. Първо съобщение от Игор:
„Пак сварила макарони, слепени. Казвам ѝ: направи стек, а тя: „Месото е скъпо.“ Лош икономист, вкъщи затлъстява, а аз нормална храна не виждам.“
Погледнах ръцете си, мислейки, че „мазнини“ нямам, а вчера готвих болонезе, което той изяде с удоволствие.
Оксана добави: „Бедният Игор! Как живееш с нея? Трябват ти жена-огън, а не тази бледа молец.“
Игор отговори: „Кой ще ми пере чорапите? Жал ми е за нея, без мен ще пропадне. Седи по халат, гледа сериали, а когато се прибера — почва да мрънка: глава я боляла, уморена била… От какво? От лежане?“
Виктор подхвърли: „Разведи се, Игор!“
Игор: „Да изплатим ипотеката, после ще видим. Апартаментът е на мое име, но първоначалната вноска е от тъщата — юристи ще има много. Засега ми е удобно.“
Сълзите се стичаха по екрана, докато четях как ме описва не само като мързелива, но и като „пиляла“ го дни и нощи — сякаш не работех (а заплатата ми беше не по-малка от неговата). Оксана — ярка брюнетка с хищен поглед — все го подкрепяше: „бедния Игор“.
Оставих таблета, чувствайки, че искам отново да взема душ и да измия тази мръсотия, независимо от годините на брака, подкрепата, грижите при болестта му, дадените му спестявания след катастрофата. Вътре в мен зреше желание да събера вещите му, да сменя ключалките, да му напиша всичко. Но аз съм счетоводител — умея да чакам, а отмъщението се поднася най-добре студено.
Вечерта Игор се върна късно, миришейки на алкохол и чужди парфюми — явно Оксана го „подкрепяла“. Той попита:
— Намери ли таблета?
— Да, на масата е — отговорих аз, седейки в хола с лаптоп, в джинси и бяла тениска. Халатът беше в пералнята.
Провери дали е отключен и подозрително попита:
— Що си така пременена? Гости ли имахме?
— Не, просто ми се прииска. Вечерята е на котлона, аз вече ядох.
Той не възрази. До корпоративното тържество оставаха две седмици. Обадих се в офиса на Игор, представих се като служителка на банка и под предлог за уточняване на доставка на карти попитах за новогодишния корпоратив.
— О, разбира се! — радостно отвърна младата секретарка Лена. — Двадесет и пети декември, ресторант „Империя“. Ръководството позволи да се идва със съпрузи, фирмата има юбилей! Дрескод „black tie“, всичко тържествено.
След това се заех със себе си: записах се при най-добрия козметолог, обнових прическата, купих изумрудена кадифена рокля с открит гръб и обувки на тънък ток — почти оръжие за масово поразяване.
Игор, без да забележи промяната, продължаваше да се хвали в чатовете, а вкъщи беше същият: надменен, пренебрежителен. На сутринта на двадесет и пети мърмореше:
