Представете си: младичката Людмила Гурченко, цялата в очакване на предстоящите снимки в „Алените платна“, където успешно е минала пробните снимки. Учи текст, репетира интонации, мислено вече пътува по вълните в образа на романтичната Ассол… И изведнъж — бам, телефонно обаждане от „Мосфилм“. „Людмила, извинете, но режисьорът си е променил решението.“ Мисля, че в този момент в главата на актрисата е прелетяло нещо от рода на: „А моите алени платна? Те вече почти бяха в ръцете ми!“.
И това съвсем не са домисли и фантазии (освен мислите на актрисата, разбира се). Людмила Гурченко наистина е минавала проби и е била утвърдена за ролята на Ассол, но после е получила отказ.
Какво се е объркало? Актьорското майсторство на Гурченко не е било причината – виновна се оказала външността ѝ. Режисьорът Александър Птушко, макар да оценил играта ѝ на пробите, все пак се „закачил“ за лицето на Людмила Марковна. След размисъл решил, че личицето на Гурченко е прекалено „простовато“ (ех, тези режисьорски критерии за красота). Освен това го смутил и възрастта ѝ: 25 години. Не девойка, но и още не зряла дама. Първо си помислил, че това е дреболия — гримът и играта на Людмила ще изгладят всичко. Но после се усъмнил.
Птушко търсел нещо ефирно, не от този свят — онази героиня, която сякаш не е от нашата реалност. А Гурченко за него се оказала прекалено „земна“.
И ето, на хоризонта се появява 16-годишната Настя Вертинская — крехка, с очи, пълни с мечти, сякаш наистина всеки ден чака кораб с алени платна. Режисьорът явно я поглежда и си мисли: „Ето я, моята Ассол! Дори да диша се бои, за да не изплаши вълшебството“.
А сега — най-интересното: какво би станало, ако ролята на Ассол все пак беше отишла при Гурченко?
Хайде да поразсъждаваме…
Образът на Ассол. Гурченко е актриса с мощен темперамент и ярка харизма. Нейната Ассол вероятно би била по-земна, но при това — невероятно страстна. Вместо крехка мечтателка бихме видели момиче, което не просто чака чудо, а почти насила го принуждава да се случи. Такъв завой би добавил драматизъм на историята, но, може би, леко би я отдалечил от грижливо пазената „романтика на Грин“.
Химията с Лановой. Василий Лановой в ролята на Грей — това е еталон за благородство и романтичност. С Вертинская техният дует изглеждаше като приказка: две млади, почти ефирни създания. Гурченко би придала на тази двойка повече огън. Любовта им би могла да стане не само поетична, но и страстна — като буря, а не като тих изгрев.
Възприемането от зрителите. През 60-те години киноманите обожаваха Гурченко заради нейната енергия и непринуденост (да си припомним „Карнавална нощ“). Но биха ли я приели в ролята на нежна мечтателка? Възможно е част от публиката мислено да „подменя“ Ассол с някоя бойка героиня от предишните ѝ филми. Макар че — защо пък не? Такъв контраст би могъл да стане „фирмен знак“ на картината!
Щеше ли „Алените платна“ да станат култови с Гурченко? Най-вероятно да — но в друг „ключ“. Вместо нежна, вълшебна приказка, може би щяхме да получим драма за силата на мечтата, където героинята не просто чака, а се бори за щастието си.
Днес изборът на Птушко изглежда логичен: той е искал да създаде именно приказка, и Вертинская идеално се е вписала в този свят. Но колко примамливо е да си представим алтернативна версия — с Гурченко, която, може би, би направила „Алените платна“ една идея по-дръзки, една идея по-живи, една идея по… реални.
Ето такова е моето мнение…
