Русото момиче седна до мен.
— Намерихме го тази сутрин в приют във вашия стар град. Някой го бил открил в гората преди два дни и го завел там. Когато видяхме цепнатината на ухото му, разбрахме, че наистина е той.
Бенджи беше изчезнал безследно.
Засмях се през сълзи.
— Винаги казвах, че изглежда така, сякаш се е родил насред спор.
Анджи обожаваше тази шега.
Споменът ме удари толкова силно, че не можах да продължа да говоря.
След известно мълчание попитах:
— Защо не ми каза?
— Защото искаше да бъде изненада — отвърна тъмнокосото момче.
— А и се страхуваше да не се провали — добави русото момиче.
Едно от момчетата се усмихна тъжно.
— Госпожо Мейбъл, тя ви обичаше страшно много.
Кимнах.
— Знам това. Просто не знаех тази част от историята.
— Защо не ми каза?
Погледът ми попадна върху стара снимка на камината.
Преди две години Анджи се беше сгушила до мен на дивана и беше казала:
— Един ден ще заведем Бенджи в планината. Само ние двамата. Точно както татко ни водеше преди.
Погледнах кучето в скута си и осъзнах, че това обещание не беше умряло заедно с нея.
На следващата сутрин заведох Бенджи в планината.
Но не отидох сама.
Обадих се на тези деца и ги поканих.
Когато пристигнаха, стояха неловко на прага, несигурни дали наистина са добре дошли.
Вместо да се колебая, отворих широко вратата.
— Тя е искала да дойдете всички заедно, нали?
Русото момиче веднага се разплака.
Момчето с очилата само кимна мълчаливо.
Потеглихме с леко отворени прозорци, за да може Бенджи да подава нос навън и да усеща студения въздух.
Когато стигнахме до гледката над планината, вятърът шумеше в боровете, а небето беше чисто и синьо.
Бенджи се втурна напред, описвайки хаотични кръгове, сякаш чакаше всички да го последваме.
— Тя е искала да дойдете всички заедно, нали?
Наблюдавах приятелите на дъщеря ми как хвърлят пръчка на кучето, което тя беше търсила до последния ден от живота си.
Тогава казах:
— Съжалявам.
И четиримата се обърнаха към мен.
— Обвинявах ви, защото не можех да понеса истинското място на болката си. Това не беше честно.
Тъмнокосото момче поклати глава.
— Загубихте дъщеря си.
— А вие загубихте приятелката си — отвърнах аз.
Русото момиче ме прегърна първо.
Неловко.
Внезапно.
Напълно искрено.
След нея и останалите се приближиха.
Така стояхме заедно — аз и децата, които някога бях прогонила — прегърнати и плачещи за едно и също момиче.
Бенджи излая към вятъра и се затича обратно към нас с диво размахваща се опашка.
Засмях се.
Първият истински смях след погребението.
— Обвинявах ви, защото не можех да понеса къде всъщност принадлежи болката.
Все още ми липсва дъщеря ми по начини, които думите не могат да опишат.
Всяка вечер Бенджи ляга пред вратата на спалнята ми.
Приятелите на Анджи идват често.
Понякога за вечеря.
Понякога да разходят Бенджи.
Понякога просто защото скръбта тежи по-малко, когато има с кого да я споделиш.
Разказват ми истории за нея.
Как веднъж ги накарала да се върнат обратно, за да приберат изоставена количка за пазаруване, защото някой трябвало да го направи.
Как прекарала почти четиридесет минути, опитвайки се да измъкне уплашено котенце изпод автомобил.
Как непрекъснато говорела за мен.
Последното все още ме разтърсва най-силно.
Анджи не успя да се върне.
Но намери начин да остави след себе си нещо живо, топло и чакащо пред вратата.
А понякога вечер, когато Бенджи отпуска глава в скута ми, а тези деца се смеят в кухнята така, както някога се смееше и дъщеря ми, ми се струва, че тя все още е тук.
До мен.
Скръбта става по-лека, когато има с кого да бъде споделена.
