Сложих тортата на отделна маса и отворих капака. Карамелените нишки блестяха под светлината на лампите. Няколко гости веднага започнаха да снимат.
— Кой я е направил? — попита жена в бордо.
— Аз — отвърнах.
— Вие сте сладкар?
— Да.
Артьом се приближи. Огледа тортата, после мен.
— Марин, тортата е страхотна — каза той. — Само че май би било по-добре да не влагаш толкова крем в себе си, а?
След което се разсмя и се обърна към гостите:
— Марина много обича сладкото. Личи си, нали?
И потупа рамото ми.
Стоях до четирикилограмовата торта, върху която бях работила шест часа, а двайсет души гледаха към мен. Някои сведоха очи. Други се усмихнаха неловко. Лена се взираше в чашата си.
Тогава нещо вътре в мен щракна.
Не избухнах.
Просто щракна.
Сякаш врата се затвори окончателно.
— Артьом — казах спокойно, — тази торта струва дванадесет хиляди рубли. Вложила съм шест часа труд. Току-що обиди човека, който ти донесе ръчно изработен подарък. Затова си я вземам обратно.
Затворих кутията.
Тишината беше толкова плътна, че се чуваше как някъде в кухнята капе вода.
— Сериозно ли? — мигна той.
— Напълно.
Вдигнах кутията и си тръгнах.
Костя ме настигна на паркинга.
— Марина, почакай.
— Ще чакам в колата.
— Но той не го направи нарочно…
— Костя — прекъснах го аз. — Той е „такъв“ вече седем години. Стига.
На следващата сутрин занесох тортата в сладкарницата. Продаде се за по-малко от час.
Но истинската история тепърва започваше…
