— Марин, по-добре не си вземай от тази чиния. В салатата има майонеза. Нали знаеш, че не ти се отразява добре — подхвърли Артьом, без дори да откъсне поглед от месото върху скарата. След това веднага се разсмя.
Около масата бяхме дванадесет души. Лятната веранда на нашата къща беше изпълнена с аромата на прясно изпечено месо. Шишчетата бях мариновала още от сутринта и сама ги бях приготвила. Маринатата беше по рецепта, която усъвършенствах почти три години. А салатата, между другото, също беше направена от мен.
Седем години едно и също. Още от първата ни среща, когато Костя го доведе да се запознаем, Артьом ме огледа от глава до пети, подсвирна и каза:
— Е, Костя, явно си падаш по жени с пищни форми.
Тогава се усмихнах. Реших, че е просто неуместна шега.
Колко много съм грешала.
С Костя се оженихме преди осем години. Аз бях на четиридесет, той на тридесет и осем. И за двама ни това беше втори брак. Костя работеше като инженер в проектантско бюро, а аз вече бях открила втория обект на „Сладко изкушение“ — моята собствена верига сладкарници. Изградих бизнеса сама, от нулата, без кредити и без чужда помощ. В продължение на три години връщах всяка спечелена стотинка обратно в развитието му. Когато подписахме гражданския брак, имах два обекта. Днес те са пет.
Артьом беше приятел на Костя още от ученическите години. Бяха израснали заедно, служили бяха заедно в армията и всяка есен ходеха заедно на риболов. За Костя той беше почти като брат. Разбирах това прекрасно. Вероятно именно затова търпях толкова дълго.
Артьом притежаваше собствена рекламна агенция — „Бриз Медиа“. Фирмата се занимаваше с бранд идентичност, опаковки, маркетинг, управление на социални мрежи и рекламни кампании. Като цяло бизнесът му вървеше добре. Имаше обаче една подробност, за която той изобщо не подозираше.
Преди шест години ми трябваше изпълнител за пълно обновяване на бранда на сладкарниците ми — нова визия, менюта, опаковки, табели и рекламни материали. Мениджърката ми Вика подбра три агенции. Сред тях беше и „Бриз Медиа“. Те предложиха най-добрите срокове и най-разумната цена. Договорът беше подписан чрез фирмата ми „Кондитер Плюс“, а цялата комуникация водеше Вика.
Така Артьом шест години работеше за моята компания, без да знае, че средствата, които редовно постъпват по сметката му, идват от съпругата на най-добрия му приятел.
Годишно бюджетът ми за неговата агенция възлизаше на четири милиона и осемстотин хиляди рубли. Дизайн на менюта, сезонни кампании, оформление на нови обекти, поддръжка на социалните мрежи. Всеки месец — точно четиристотин хиляди рубли. Без закъснения.
Костя знаеше всичко. Аз лично го помолих да не казва на Артьом. Не исках приятелството им да се преплита с работата. И той запази тайната.
А Артьом продължаваше със своите подигравки.
Същата вечер на верандата сложих последната чиния на масата — печените зеленчуци — и седнах до Костя. Артьом вече наливаше вино в чашите. Срещу него седеше съпругата му Лена и гледаше в чинията си. Винаги гледаше надолу, когато започваше поредното му представление.
— Марин, до лятото поне малко трябва да отслабнеш — каза Артьом, докато подаваше чаша на един от гостите. — Все пак носиш ли бански, или пак ще се криеш зад парео?
Настъпи неудобна тишина. Някой се изкашля неловко. Костя сложи ръка върху коляното ми. Познатият жест. „Изтърпи. Той не го мисли лошо.“
Взех чашата си и погледнах Артьом.
— Артьом, знаеш ли, че агенцията ти още не е изплатила кредита за офиса? — попитах спокойно. Без сарказъм. Просто констатация.
Усмивката му леко потрепери за миг.
— Откъде знаеш за това? — попита той. — Костя ли ти каза?
Костя замълча.
Аз отпих от виното си. Скоро разговорът се прехвърли към футбол, коли и отпуски. Всичко продължи по старому.
По-късно вечерта, след като гостите си тръгнаха, миех чиниите в кухнята. Костя дойде зад мен и ме прегърна.
— Извини го. Такъв си е.
— Точно това е проблемът — отвърнах. — „Такъв си е“ не е оправдание.
Той ме целуна по тила и си легна. А аз останах до мивката, докато горещата вода се стичаше по ръцете ми. Не усещах топлина. Само умора. Седем години едни и същи обиди. Седем години едни и същи оправдания. Седем години едно и също мълчание около масата.
Месец по-късно Артьом ни покани на рождения си ден. Навършваше четиридесет и две.
Изпекох торта.
Може би беше глупаво, но аз съм сладкар. Тристепенна торта с шоколадова глазура и карамелена декорация. Шест часа работа. Отделно блатове, отделно крем, отделно украса. Тежеше почти четири килограма.
Костя пренесе кутията до колата толкова внимателно, сякаш носеше бебе.
— Невероятна е — каза той. — Артьом ще остане без думи.
И остана.
Само че не по начина, по който очаквахме.
В ресторанта имаше около двайсет гости. Артьом беше наел цялата зала. Дълга маса, снежнобели покривки, музиканти на живо. Лена беше с нова рокля и, както винаги, почти не говореше. Артьом беше центърът на вниманието — загорял, усмихнат, с риза за цяло състояние. Прегръщаше всички, ръкуваше се с мъжете, целуваше ръцете на дамите. Изключително чаровен човек. Ако не го познаваш отблизо.
Сложих тортата на отделна маса и отворих капака. Карамелените нишки блестяха под светлината на лампите. Няколко гости веднага започнаха да снимат.
— Кой я е направил? — попита жена в бордо.
— Аз — отвърнах.
— Вие сте сладкар?
— Да.
Артьом се приближи. Огледа тортата, после мен.
— Марин, тортата е страхотна — каза той. — Само че май би било по-добре да не влагаш толкова крем в себе си, а?
След което се разсмя и се обърна към гостите:
— Марина много обича сладкото. Личи си, нали?
И потупа рамото ми.
Стоях до четирикилограмовата торта, върху която бях работила шест часа, а двайсет души гледаха към мен. Някои сведоха очи. Други се усмихнаха неловко. Лена се взираше в чашата си.
Тогава нещо вътре в мен щракна.
Не избухнах.
Просто щракна.
Сякаш врата се затвори окончателно.
— Артьом — казах спокойно, — тази торта струва дванадесет хиляди рубли. Вложила съм шест часа труд. Току-що обиди човека, който ти донесе ръчно изработен подарък. Затова си я вземам обратно.
Затворих кутията.
Тишината беше толкова плътна, че се чуваше как някъде в кухнята капе вода.
— Сериозно ли? — мигна той.
— Напълно.
Вдигнах кутията и си тръгнах.
Костя ме настигна на паркинга.
— Марина, почакай.
— Ще чакам в колата.
— Но той не го направи нарочно…
— Костя — прекъснах го аз. — Той е „такъв“ вече седем години. Стига.
На следващата сутрин занесох тортата в сладкарницата. Продаде се за по-малко от час.
Но истинската история тепърва започваше…
