След раждането на сина ми моята „грижовна“ свекърва изглеждаше просто помощник — докато не намерих плик, скрит в нейната баня. Но най-страшното беше, че вътре имаше имейли и юридически документи, които разкриха предателство, за което дори не можех да си помисля.
Седях в хола, вперила поглед в хаоса от детски вещи, докато петмесечният ми син Егор спеше в люлката. Надежда, свекърва ми, стоеше пред мен с безупречна осанка и грижовна усмивка.
— Защо не поживеете всички у мен няколко дни? — предложи тя. — Имам достатъчно място, а на теб, мила, очевидно ти трябва подкрепа.
Преди да успея да отговоря, Артьом се намеси:
— Страхотна идея, мамо.
Той се обърна към мен, гледайки ме умолително:
— Ще ни се отрази добре. На теб ще ти е по-леко, а Егор ще е в надеждни ръце.
Исках да откажа. Надежда не ни оставяше на мира от момента, в който се роди Егор. Постоянно идваше без покана или предлагаше да го вземе у тях, за да „си почина“.
В началото бях благодарна. Бях невероятно изморена от безсънните нощи и новите отговорности. Дори не забелязвах колко натрапчива е станала.
— Знаеш ли, когато отглеждах Артьом, правехме всичко по друг начин. Правилно — казваше тя, докато местеше неща в кухненските ми шкафове без разрешение. — На бебетата им трябва режим, мила. Трябват им опитни ръце.
С времето намесата ѝ се засили. Дори превърна гостната си в напълно оборудвана детска стая: кошара, повивалник, люлеещ се стол. Купи дубликати на всички играчки на Егор.
Когато казах, че това е прекалено, тя просто се засмя:
— Оля, не можеш да си прекалено предвидлива! Егор трябва да се чувства удобно у баба си.
А сега ни предлагаше да се преместим у нея. Артьом и Надежда ме гледаха, очаквайки отговор.
Не можех да споря. Бях твърде изморена.
— Добре — промърморих. — За няколко дни.
Останахме у Надежда за една нощ. В 7:30 сутринта тя вече стоеше на прага на стаята ни.
— О, добро утро! Тъкмо време да вдигнем нашето мило бебче. Храни ли го вече? Не се тревожи, аз ще се погрижа — чуруликаше тя.
Сдържайки стон, излязох от стаята, докато тя се суетеше в детската. Но домът ѝ ми будеше само неприятни усещания.
Винаги се чувствах там като чужда. Холът изглеждаше като музей: безупречна чистота, сякаш нищо не бива да се пипа. Цялата стена беше отрупана със семейни снимки — предимно Артьом през различни години, и винаги до него — Надежда.
Трябваше да съм благодарна за помощта. Надежда наистина беше организирана и опитна. Но нещо вътре в мен не ми даваше покой.
И знаете ли какво ще кажа? Доверявайте се на интуицията си, особено след раждане. Но постфактум всичко е по-ясно, нали?
Сега виждам: постоянното ѝ присъствие и „грижовни“ забележки бяха тревожни сигнали. Просто не осъзнавах накъде вървят нещата.
В деня, когато Артьом излезе с майка си до магазина, ме заболяза глава. Отидох в банята на Надежда да търся обезболяващо. Погледнах в шкафчето за лекарства, но не намерих таблетки. Отворих и аптечката — може би там?
Но вниманието ми привлече друго. Вътре беше натикан плик.
Защо да е в аптечката? Изглеждаше странно. Любопитството надделя.
Когато отворих плика и започнах да чета, сърцето ми се сви от ужас. Това бяха старателно подготвени от Надежда документи и бележки. Картината се подреди веднага: тя планираше да ми отнеме Егор.
Сред документите имаше папки със заглавие „Настойнически производства“. Оформени бяха от истинска юридическа кантора.
Имаше и нейни записи за мен:
„Олга спи, докато детето плаче — 10 мин (снимка приложена)“
„Безпорядък в дома по време на неочаквано посещение“
„Майката не спазва режим на хранене“
На тайните снимки бях заснета в моменти на слабост: изтощена, разплакана, съсипана.
Но най-страшното открих в кореспонденцията ѝ с адвокат.
„Както обсъдихме, синът ми Артьом е съгласен, че жена му Олга не е способна да се грижи за Егор“ — пишеше Надежда. — „Тя е твърде уморена, за да спори, и това е в наша полза. Скоро Егор ще бъде там, където му е мястото — при мен.“
Съпругът ми беше в заговор с нея.
В главата ми не се побираше защо. Справяхме се — като всички млади родители.
Исках да разкъсам документите на парчета, но вместо това ги снимах — трябваха ми доказателства.
Когато Артьом и Надежда се върнаха, излязох в хола и с всичка сила хвърлих плика на масата.
— Това какво е? — попитах с леден тон.
Лицето на Артьом побледня.
— Откъде го взе?
Надежда пристъпи напред:
— Оля, позволи ми да обясня. Всичко това е заради Егора.
— Заради него? — засмях се, но повече приличаше на хлип. — От самото начало си го планирала, нали?
Артьом смутено промърмори:
— Това беше само предпазна мярка… ако случайно не се справиш.
— Не се справя ли? — погледнах го ужасена. — Заедно решихме да имаме това дете, а сега искаш просто да го дадеш на майка си?!
Отговорът му унищожи и последното от отношенията ни.
— Оля, виждаш сама. Твърде сме млади за това. При мама на Егор ще му е по-добре. А ние пак ще можем да живеем за себе си.
Вкамених се.
— Ти… сериозно ли?! Готов си да предадеш мен и сина си, защото не ти стига внимание?!
Надежда поклати глава:
— Не викай, ще събудиш детето. Виждаш ли? Прекалено си емоционална. Помисли за мъжа си. За брака. После ще говорим за срещи с Егор.
Поех дълбоко въздух, сдържайки сълзите.
— Няма да ви се размине.
Грабнах Егор, чантата, портфейла и се запътих към изхода. Надежда се опита да ме спре.
— Не можеш просто да го вземеш! Ще повикаме полиция!
— Опитай! — хвърлих поглед към Артьом. — Не се приближавай до нас.
Напуснах и отидох при приятелка.
После последва ад от съдилища. Но победих. За Надежда издадоха ограничителна заповед. Артьом — само контролирани срещи.
Подадох молба за развод.
Сега живеем с Егор сами. Понякога е трудно, но усмивката му е всичко, от което имам нужда. Сега с Егор отново сме у дома и го превръщам в наше уютно пространство.
Пребоядисах стените, разместих мебелите, започнах отначало да подреждам живота си.
Да, има моменти на умора. Но коя майка не ги преживява? Поне вече не ми се налага да се справям с безполезен съпруг и коварната му майка.
А когато настъпят особено тежки дни, просто гледам Егор — безгрижната му усмивка — и разбирам: заради това си струва да продължа напред.
