Когато се нанесох при Алекс, всичко изглеждаше безупречно. Къщата беше старинна викторианска красавица — скърцащи дъски, високи прозорци и светлина, която се лее във всяка стая.
С Алекс до мен сякаш започваше приказка. И имаше още един герой — Руфъс, едър немски овчар.
В повечето моменти Руфъс беше добряк: следваше ме неотлъчно и се свиваше при краката ми, докато работех. Мислех, че веднага се харесахме.
Докато не посегнах към вратата на мазето.
Първия път разопаковах кутия в коридора. Вратата стоеше открехната и реших да оставя долу няколко стари книги. Щом се приближих, Руфъс се хвърли пред мен и изръмжа глухо.
Зъбите му лъснаха, ушите бяха прилепени — никога не го бях виждала така. Отдръпнах се.
„Какво има?“ — промълвих. Той не мръдна, докато не направих още крачки назад. После, сякаш нищо не се беше случило, помаха с опашка и продължи из къщата.
Приех го за случайност, но сцената се повтори — и то неведнъж. Винаги щом поемех към мазето, Руфъс се превръщаше в друга куче — ръмжеше, лаеше, дори ме блъскаше с масивното си тяло.
Разказах на Алекс. Той се изсмя: „Руфъс не обича мазето. Винаги е така. Сигурно мирише странно там.“
„А какво има долу?“ — попитах. „Нищо особено — стари вещи. От години не съм слизал.“ Това ми прозвуча чудно. Кой живее тук и не влиза в собственото си мазе? Но Алекс беше спокоен и разсеян за такива дреболии. Казах си, че не е важно.
Въпреки това поведението на Руфъс ме глождеше. Нали кучетата усещат? Може би наистина има нещо: плесен, плъхове, газ?
Реших да проверя, докато Алекс е на работа. На следващата сутрин изчаках го да излезе и взех резервния ключ. Щом ме видя да се насочвам към вратата, Руфъс започна да скимти, изпречи се, лаеше и драскаше по краката ми. Не исках да го ядосвам, но любопитството вече беше обсесия. Трябваше да разбера какво има долу.
„Руфъс, на място“, казах твърдо. Хвърлих лакомство към хола. Докато той се затича, отключих и бутнах вратата. Скърцането на пантите ме полази по гърба.
Мазето миришеше на влага, старо дърво и застоял въздух. Една-единствена крушка осветяваше горните стъпала и хвърляше дълги сенки надолу. Чух Руфъс зад мен да лае още по-настойчиво — лапите му дращеха по пода, сякаш искаше да ме спре. „Стой там, момче“, извиках с треперещ глас.
Стъпвах бавно. С всяко стъпало въздухът ставаше по-студен. Долу се откри недовършено помещение с бетонен под и рафтове по стените — прашни кутии, стари инструменти, буркани с боя. На пръв поглед — нищо особено.
Тогава дочух слаб, равномерен звук. Някой или нещо почукваше.
Сърцето ми заби лудо. Проследих звука към далечния ъгъл. Там стоеше стар дървен шкаф с ръждясал катинар. Почукването идваше отвътре. Замръзнах. Разумът шепнеше „мишка или дребно животно“, но страхът настояваше да се обърна и да си тръгна. Вместо това протегнах ръка.
С треперещи пръсти изкривих ръждата и отворих. Вътре имаше малка, очукана кутия — като антикварна шкатулка. Почукването секна. Настана глуха тишина. Колебаех се дали да я отворя, полуготова нещо да изскочи. Заключалка нямаше — повдигнах капака.
Вътре — странна подборка: пожълтяла снимка на млада жена, потъмнял медальон и сгънат лист.
Снимката ме смрази. Лицето приличаше на моето — само че по-възрастно. Разгънах листа. Беше писмо с избледняло мастило:
„Алекс, Обеща да я пазиш. Закле се да я съхраниш. Ако четеш това, вече си се провалил. Дано можеш да живееш с последствията. — Л“
Вкамених се. Коя беше жената? Кой е „Л“? И защо имах усещането, че писмото е за мен?
Руфъс зави отгоре — по-силно от всякога. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Изведнъж крушката примигна и изгасна. Мракът погълна мазето.
В паника грабнах кутията и хукнах по стълбите, едва не се спънах. Руфъс ме чакаше горе, натиснал се във вратата, сякаш пазеше да не излезе нещо. Тръшнах и заключих, дишайки накъсано. Кучето мигом се отпусна — като че ли се увери, че съм в безопасност.
Седнах на пода с кутията. Когато Алекс се прибра, го накарах да седне и мълчаливо му подадох снимката и писмото. Видях как лицето му рухва.
„Тя се казваше Лаура“, прошепна. „Някога живеехме тук. Обещах да я защитя… но не успях.“ Разказа как трагедията — не произнесе подробности — оставила тази къща като капсула на вина. Никога не бил събрал смелост да слезе отново. Руфъс, каза той, винаги е пазел вратата — сякаш знае.
„Трябваше да ми кажеш“, отвърнах тихо. „Не исках да те плаша“, призна. „Мислех, че ако го игнорирам, ще изчезне.“
Но не изчезна. А сега знаех истината.
От онзи ден избягвам мазето. Руфъс е по-спокоен, сякаш разбира, че съм наясно. Понякога, късно нощем, все още чувам тихото почукване отдолу. И се питам — дали Лаура още чака: справедливост, покой… или просто някой да си я спомни.
