Погледнах пътя.
Никой.
Мина един ден.
Тогава дойде вечерта.
Стана тъмно.
Само по-близо до полунощ на вратата се почука тихо.
Архип грабна пистолета.
— Кой?
— I!
Той го отвори.
Тимошка застана на прага.
Момчето едва дишаше след бягане, но очите му горяха.
— Чичо Архип! Той се съгласява.
Клава скочи.
— Какво каза той?
— Каза: «Кажи на пчеларя, ще направя всичко, както е поръчано».
Тимошка си пое дъх.
—И тогава той също каза: «И ми кажи… ако може, нека прости».
Клава се извърна и заплака.
Този път не от страх.
***
Глава 7. Сладост и горчивина
Планът започна да влиза в сила през нощта.
Чрез офицер за свръзка Архип предава информацията на партизанския отряд.
Хората заеха позиции в гората.
Всички чакаха подходящия час.
Макар Жилин междувременно облече чиста риза.
Скрил е същата тази граната под дрехите си.
И тогава спокойно отиде в комендатурата.
Официалната причина беше безупречна: важен доклад за местоположението на голяма партизанска сила.
Германците пропускат полицая си без подозрение.
Беше около три часа сутринта.
Архип се е намирал на старата камбанария.
През мерника на пушката видя двора на комендантството.
Видях Жилин да влиза вътре.
Крамър беше в офиса.
Същият човек, който държеше на семейството Макара на верига.
Архип, разбира се, не можа да чуе разговора.
Виждаше само силуети в осветения прозорец.
Крамър попита нещо.
Макар отговори.
Германецът направи няколко крачки към него.
И изведнъж лицето на Крамър се промени.
Жилин рязко отвори ризата си.
Архип разбра всичко.
Следващата секунда нощта избухна.
Излетяха прозорците на комендантството.
Избухна пожар.
Започна паника.
Почти едновременно партизаните нанасят удари от три страни.
Картечниците се задавиха с кратки залпове.
Германците нямаха време да организират отбраната си.
Борбата се оказа ожесточена, но краткотрайна.
Факторът изненада реши много.
До зори съпротивата беше сломена.
Горивните складове бяха подпалени, за да се лиши врагът от възможността бързо да организира преследване.
Огънят се издигна високо в небето.
Боровете бяха осветени от пурпурно сияние.
Жителите набързо опаковаха нещата си.
Стари хора.
Жени.
Деца.
Всички отидоха в гората, където се намираха партизанските бази.
Архип намери Клава на ръба.
Тя коленичи и погледна към кабинета на горящия комендант.
Сълзи искряха по бузите ми.
Тя не крещеше.
Не съм оплаквал.
Просто гледах.
—В края на краищата го направи, — жената каза тихо. — Той удържа на думата си.
Архип се приближи.
— Clave.
Тя вдигна глава.
— Ваня е жива.
Няколко секунди жената сякаш не разбираше казаното.
— Какво?
— Лагерът беше превзет. Затворниците бяха изведени. Синът ти е сред тях.
Клава покри лицето си с ръце.
Архип продължи:
— Те успяха да предадат това на Макар, преди той да влезе в офиса.
Жената бавно спусна длани.
— Знаеше ли?
— Да.
Сега в очите й имаше и мъка, и облекчение.
Ужасна комбинация.
— Така той умря свободен, — прошепна тя.
Архип не отговори.
Клава роза.
— Искам да отида при сина си.
— Отивам.
Тя отиде до влака.
Архип остана сам на ръба.
Когато се зазори, той се върна във фермата.
Работата беше завършена.
Пчелинът вече не беше необходим.
Легендата на Морозов също.
Вървеше бавно между кошерите.
Някои почерняха от сажди.
Единият стоеше малко встрани и беше почти невредим.
По някаква причина Архип отвори капака.
Вътре сред празните рамки остава малко парче пчелна пита.
Той го извади.
Между восъчните клетки се забиват сухи стъбла от пелин.
Архип счупи пчелната пита.
Гъста златна пот на пръстите ми мед.
Опитал е капка.
Отначало усетих сладостта.
Тогава се появи силна билкова горчивина.
Тя остана дълго време в устата си.
Архип мисъл.
Ето каква се оказа цялата тази история.
В началото всичко изглеждаше просто.
Полицай.
Предател.
Пияница.
Жесток съпруг.
Човек, който е бил мразен от цяло село.
Той беше прокълнат след.
Отвърнаха се от него.
Майките плашеха децата си с него.
На никого не му е хрумвало, че пиянските му скандали са предупреждение за опасност.
Тази показна жестокост послужи като маскировка.
Че е живял ежедневно между страха за сина си и омразата към себе си.
Разбира се, това не отмени всичко, което се случи.
Сигналите от камбанарията бяха истински.
Бомбите също.
Войната рядко има чисти отговори изобщо.
Архип търси твърде дълго предателя и намира човек, който може да бъде едновременно обвинен и разбран.
Той търсеше злодей —, но видя баща си.
И осъзнах колко опасно е да съдиш човек, знаейки само онази част от живота му, която е принуден да покаже на другите.
Вярно е, че рядко има само черно или само бяло.
По-често изглежда като този мед.
Първо сладко.
Тогава горчив.
Архип уви пчелната пита и я сложи в чанта.
Докъдето доскоро имаше таен мандат.
Не се изискваше повече хартия.
Задачата беше изпълнена.
Няма да има повече сигнали от камбанарията.
Селото отиде в гората.
Ваня беше жива.
А човекът, когото Сосенки дълги месеци смятал за главен предател, умрял, унищожавайки със себе си този, който държал семейството си в страх.
Архип излезе на пътя.
В сивата утринна мъгла вече се гадаеше за нов ден.
Той погледна Сосенки за последен път, изправи чантата си и тръгна на изток.
А зад него на пътя още известно време имаше малки златни капки мед.
Сладък.
И горчив като пелин.
