Вера Антоновна затвори очи и добави, че после в коридора майката вече говорела на Алина съвсем различно. Бавно. Твърдо. Както възрастните говорят на някого, който вече е сгрешил и сега трябва да направи „правилното“.
Не чула всичко.
Чула най-важното.
Ако излезе алкохолът — ще стане късно. Ако се разбере за дневния преглед — ще започнат да ровят. Ако бащата разбере чие е детето — у дома няма да е просто скандал.
Попитах защо тогава не е казала нищо.
Тя мълча много дълго.
После призна, че в онези години Инна Павловна ѝ е била началник, а майка ми — роднина на половината град. Хората не се страхували от закона. Страхували се от семейство, което може да направи виновен всеки.
Излязох от нея привечер.
Въздухът беше влажен, в локвите се отразяваха аптечни табели. Струваше ми се, че всичко наоколо е прекалено обикновено за това, което току-що научих.
Но най-тежкият разговор не беше там.
Отидох при Инна Павловна.
Тя живееше в същото служебно жилище към стария корпус на болницата. Отвори веднага. Беше остаряла, смалена, но очите ѝ бяха същите — внимателни, сухи, лекарски.
Когато назовах датата, тя пребледня.
Значи помнеше.
Не виках.
Поставих копията от архива на масата и попитах защо в моето дело няма нито дума за алкохол, нито дума за риска от спонтанен аборт, нито дума, че Алина първоначално е казала друго.
Инна Павловна дълго не докосваше документите.
Гледаше ръба на масата.
После каза, че съм дошла твърде късно. Сякаш предателството има давност, след която става битов прах.
Отговорих, че за мен беше късно на дванадесет, когато никой не слушаше.
А сега е точно навреме.
Тя все пак седна.
Изглади престилката си на коленете, макар да беше у дома. И заговори не като лекар, а като човек, който е уморен да носи чужда вина с години.
През деня Алина наистина е била при нея.
С майка си.
Бременността вече е вървяла зле. Имало е кървене, силен тонус, лоши показатели. Инна Павловна им казала едно: покой, без алкохол, без истерии, сутринта отново на преглед.
Вечерта Алина излязла от вкъщи.
Майката мислела, че е при приятелка.
Всъщност отишла при мъж, от когото била бременна. Той бил женен. По-възрастен почти с десет години. И не възнамерявал да напуска семейството си.
Скарали се.
Той я върнал и я оставил пред входа. Вече пияна, в сълзи. До апартамента не стигнала. Седнала на горното стъпало, после се опитала да стане и паднала надолу.
Инна Павловна научила това още в приемното отделение.
Не от майката.
От самата Алина.
Попитах защо тогава в полицията се появих аз.
Инна Павловна закри лицето си с ръка. Тихо каза, че майка ми е започнала това още в коридора. Защото ако излезе цялата истина, щели да трябва да отговарят на твърде много въпроси.
Защо непълнолетната дъщеря е бременна.
Защо още през деня има риск.
Защо вечерта е пияна.
Защо до нея има женен мъж.
И защо майката, знаейки всичко това, не е спряла нищо.
Аз съм била най-удобният изход.
По-малката. Без статус. Без глас. Дете, което винаги може да бъде наречено проблемно, ако възрастните говорят достатъчно уверено.
Инна Павловна каза, че първоначално е отказала да участва.
Оформила истинския приемен лист.
Но после майка ми я молила поне да не дава пълния комплект на следователя. Да спечелят време. Казвала, че всичко ще уреди, че няма да ме вкарат в затвора, че това е само комисия и няколко дни извън дома.
Инна Павловна повярвала на тази лъжа.
Удобна за всички възрастни.
Когато делото тръгнало напред, вече било късно. Ако проговори, трябвало да признае фалшификация, служебно нарушение, семеен заговор. Тя избрала мълчанието. И с това също подписала моята присъда.
Попитах защо е била в съда до майка ми.
Тя отговори честно.
Защото слабите хора винаги се държат за страната, от която ги е по-малко страх.
След това отидох при Алина.
Не се бяхме виждали шест години.
Тя живееше в другия край на града, в нает апартамент с олющен балкон и детски рисунки по хладилника. Отвори сама. С домашна блуза, без грим, с лице, върху което времето първо оставя вината.
Имаше дъщеря.
Около осемгодишна.
Момичето надникна, после се скри, защото майка ѝ рязко ѝ каза да затвори вратата.
Не седнах.
Подадох на Алина копията.
Тя погледна подписа на Инна Павловна, после реда за риска, после думите за миризмата на алкохол. И веднага се разплака. Не красиво. А така, както плачат хора, които дълго са държали тежест в гърлото.
Призна почти веднага.
Да, през деня са били при Инна Павловна.
Да, спонтанният аборт е можел да стане и без стълбите.
Да, вечерта е отишла при женения Сергей, който казал, че не иска детето. Дал ѝ да пие, за да се успокои. После я върнал. На стълбите тя паднала сама.
Попитах кога се е появило моето име.
Алина притисна ръка към устата си.
И каза, че в началото не е назовала никого. Само плачела. После майка се навела и прошепнала: ако кажеш истината, баща ти ще убие първо теб, после него, после ще влезе в затвора. Кажи, че е Маша. После ще оправим всичко.
