Не недоумение.
Страх.
Истински страх.
Бавно седна на стола.
— Настя…
— Вярно ли е това?
Мъжът затвори очи.
Това беше достатъчно.
Тя вече е получила отговора.
В стаята настъпи тежка тишина.
Анастасия усети как нещо съвсем се срутва вътре.
Не доверие.
Не любов.
Илюзия.
Същата илюзия, в която живее през последните две години.
Мъжът, когото смяташе за най-скъп, се оказа напълно различен от това, което си представяше.
И най-лошото не бяха документите.
Не е правна грешка.
И фактът, че всички са история от самото начало се придържах към лъжата.
Анастасия стоеше на прозореца на хотелската стая, без да усеща топлината на слънчевите лъчи или мекия килим под краката си. Всичко наоколо сякаш бе загубило яснота. Само преди няколко минути Дмитрий мълчаливо потвърди това, което на сутринта изглеждаше невъзможно.
Седна на стол с наведена глава.
— Кажете нещо, — тя най-накрая каза.
Мъжът прокара длан по лицето си.
— Всичко е много по-сложно, отколкото изглежда.
— Наистина ли? — Анастасия се ухили горчиво. — Защото отвън всичко изглежда много просто. Ти се омъжи за мен, докато вече беше женен за друга жена.
Дмитрий вдигна поглед към нея.
— Не съм живял с нея от години.
— Но все още ли сте официално женен?
Той кимна бавно.
Този отговор удари по-силно от всяко извинение.
— Защо не ми каза?
— Страхувах се.
— Какво точно?
— Губя те.
Настя се извърна.
Странно, но нямаше сълзи.
Шокът се оказа твърде силен.
Беше готова да чуе всичко: грешка в базата данни, съвпадение на имената, нечия жестока шега. Но пред нея седеше мъж, който признаваше истината.
— Кога щеше да ми кажеш?
Дмитрий дълго мълча.
— Исках да уредя всичко преди сватбата.
— Търси се?
— Да.
— Но не го формализира.
— Нямах време.
Тя рязко се обърна.
— Не успяхте ли за две години от връзката ни?
Не отговори нищо.
И в това мълчание отговорът звучеше по-силно от всякакви думи.
Анастасия бавно седна срещу него.
— Коя е тя?
— Жената, с която някога съм живял.
— име.
— Марина.
— Къде е тя сега?
— Не знам със сигурност.
Настя се намръщи.
— Как може да не знаеш къде е официалната ти съпруга?
Дмитрий въздъхна тежко.
— Разделихме се преди шест години.
— Тогава защо не се разведе?
Мъжът нервно стисна пръсти.
— Защото всичко се оказа много по-объркващо.
С всяко негово ново обяснение ставаше само по-лошо.
— Значи не си правил нищо от шест години?
— Направих.
— Какво точно?
— Опитах се да я намеря.
— И не го намерихте?
— No.
Анастасия усети раздразнение, което се надигаше вътре.
Твърде много пропуски.
Твърде малко директни отговори.
— Показване на документи.
Дмитрий вдигна глава.
— Кои?
— Всичко свързано с този брак.
Стана забележимо нервен.
И това я предупреди още повече.
— Сега ги нямам.
— Тогава да отидем да ги вземем.
— Сега?
— Да. Точно сега.
За първи път във всичко време дмитрий изглеждаше объркан, когато говореше.
Явно очакваше нещо различно.
Сълзи.
Истерика.
Упрьоков.
Но не спокойни въпроси.
Час по-късно те вече стояха близо до апартамента му, който той даде под наем на жителите още преди да срещне Настя.
Ключовете са у него още.
Под предлог, че проверява сметките за комунални услуги, той помоли наемателите да го пуснат за няколко минути.
Наистина имаше папка в стария килер.
Дмитрий го извади неохотно.
Анастасия отвори документите точно там.
Брачно свидетелство.
Копия на изявления.
Някои стари сертификати.
Но сред вестниците имаше и нещо друго.
Плик.
Пожълтял от време.
Фамилията на Дмитрий беше изписана отпред.
Настя го погледна.
— Какво е това?
— Не знам.
Но гласът му звучеше неубедително.
Тя отвори плика.
Вътре имаше писмо.
Няколко листа, покрити с женски почерк.
Първите редове я накараха да замръзне.
«Dima, ако някога решите да прочетете това писмо, тогава е минало достатъчно време…»
Тя вдигна поглед.
Дмитрий пребледня.
Много силно.
— Чел ли си го преди?
Той запази мълчание.
И тогава Анастасия започна да чете по-нататък.
Марина писа за болестта.
Относно лечението.
За преместването в друг град.
За това, че той не иска да се превърне в бреме за него.
За това, че я молиш да не я търси.
С всеки ред картината се променяше.
Но това не го направи по-ясно.
Когато писмото свърши, Настя бавно сгъна чаршафите.
— Тя беше ли сериозно болна?
— Да.
— Знаеше ли за това?
— Разбрано по-късно.
— Защо не ми каза?
Дмитрий седна на един стол.
Изглеждаше, че за една сутрин е остарял няколко години.
— Защото ме е срам.
— За какво?
— За това, че не правиш нищо.
Отново настъпи тишина в стаята.
Настя почувства, че все още не са достигнали истинската истина.
Твърде много не се събра.
Ако Марина си е тръгнала сама, защо не го е прекратил брак чрез съда?
