Нещо трепна вътре в Хелена. Без да мисли, тя вдигна ръце и започна да повтаря движенията на Нора. Поклати рамене, наклони глава. Първо движенията бяха тромави, после станаха естествени.
— Ти танцуваш — каза Нора с широка усмивка. — Ти наистина танцуваш.
Хелена усети как сълзи потичат по бузите ѝ — изненадващи, горещи. За първи път от три години тя не се почувства просто „жената в инвалидна количка“. Почувства се себе си.
— Как се чувстваш? — попита Нора.
— Жива — прошепна Хелена. — Чувствам се жива.
Нора се приближи и внимателно положи ръце върху коленете ѝ.
— Краката ти спят — прошепна тя. — Те не са счупени отвътре, както всички казват. Просто са чакали сърцето ти напълно да се събуди.
Хелена преглътна.
— И мислиш ли, че можеш да го събудиш?
Нора се усмихна.
— Мисля, че вече е започнало — отвърна тя. — Ще дойдеш ли утре? Пак ще храним патиците. Пак ще танцуваме. И ще ти разкажа всичко прекрасно, което си забравила и което още те чака.
Хелена си тръгна от езерцето онзи ден с нещо ново, което постепенно растеше вътре в нея: тиха, устойчива надежда.
Никой от тях не знаеше, че до края на деня тази надежда щеше да бъде подложена на изпитание по-силно, отколкото могат да си представят.
Падането и изпитанието
Телефонният звън прозвуча, докато Маркъс режеше зеленчуци за вечеря.
Беше мисис Донъли, гласът ѝ трепереше от тревога.
— Маркъс — каза тя, — съдия Картрайт току-що я откараха в болницата. Някой каза, че инвалидната ѝ количка се е преобърнала край езерцето. Мислят, че си е ударила главата.
Ножът се изплъзна от ръцете на Маркъс.
— Тя…
Той не успя да довърши.
— Още не знаят — отвърна мисис Донъли. — Казаха, че е сериозно.
Маркъс погледна Нора, която седеше на масата и оцветяваше картинки. Тя спокойно го гледаше, сякаш вече знаеше кой се обажда.
— Тате — каза Нора, след като той затвори, — това е изпитание.
— Какво имаш предвид?
— Тя тъкмо започна да се буди отвътре — обясни Нора. — Сега, когато пак се нарани, ѝ е страшно и умът ѝ се крие. Трябва да ѝ помогнем отново да намери пътя.
В болницата чакалнята беше препълнена. Жители бяха дошли, щом чуха новината.
Доктор Майлс Картър, дългогодишният лекар на Хелена, влезе с напрегнато лице.
— Съдия Картрайт е получила тежка черепно-мозъчна травма — каза той. — В безсъзнание е. Следващите двайсет и четири часа са критично важни.
Из залата се разнесоха тревожни шепоти. Маркъс усети как земята под краката му се люлее.
Нора пристъпи напред.
— Доктор Картър — каза тя учтиво, — може ли да я видя?
Той премигна.
— Съжалявам, малката — каза той. — Обикновено на деца не им разрешават да влизат в това отделение.
— Тя има нужда от мен — настоя Нора. — Умът ѝ пак се е изгубил. Знам как да говоря с него.
Някои я гледаха със съмнение. Други — сякаш това беше последната им надежда.
Прокурорът Аарън Фелд дойде след няколко минути, все още в костюм.
— Чух по радиостанцията — каза той и прокара ръка през косата си. — Трябваше да дойда.
Погледът му падна върху Нора и нещо омекна в лицето му.
— Докторе — добави той, — ако съдия Картрайт е повярвала на това момиче достатъчно, че да рискува кариерата си, може би ѝ може да се доверят и пет минути.
Доктор Картър се поколеба. Той винаги вярваше на анализите, скенерите, цифрите. Но в този миг всички погледи в чакалнята бяха вперени в него.
— Пет минути — каза той накрая тихо. — Ще влезе с баща си и с мен. Не повече.
Връщането на ума у дома
Хелена лежеше в тиха стая, заобиколена от сигналите на апаратите и малки мигащи светлини. От ръцете ѝ излизаха тръбички. Лицето ѝ, обикновено толкова контролирано, изглеждаше малко и бледо върху възглавницата.
Маркъс остана до вратата, докато Нора се качи на стол до леглото.
— Здравей, съдия Хелена — каза тя тихо. — Сега не можеш да ме чуеш с ушите си, но може би сърцето ти ме чува.
Апаратите продължаваха ритмично да пищят. Хелена не помръдна.
— Знам, че те е страх — продължи Нора. — Падането беше като да преживееш катастрофата отново, нали? Умът ти избяга.
Доктор Картър следеше мониторите, едновременно удивен и невярващ.
— Помниш ли езерцето? — прошепна Нора. — Помниш ли как хранихме патиците и танцувахме с ръце? Как за миг почувства лекота?
Малките ѝ пръсти се затвориха около китката на Хелена.
— Тази светлина още е тук — каза Нора. — Не изчезна, когато падна. Просто е по-трудно да я видиш. Аз ще ти помогна да я намериш отново.
Тя затвори очи и пое дълбоко въздух, сякаш слушаше нещо много далечно.
— Виждаш ли пътя? — попита тя меко. — Той е направен от всичките ти хубави спомени. Ти — малко момиче, което се върти в хола си. Ти — в първия ден в съдийската тога, толкова горда. Ти — смееш се, когато една патица едва не ти открадна хляба.
На монитора сърдечният ритъм на Хелена, дотогава бавен и неравномерен, леко се стабилизира.
— Така — прошепна Нора. — Следвай светлината. Ти не си просто човек в инвалидна количка. Ти си смела, добра и силна. Още много ти предстои.
Пръстите на Хелена потрепнаха.
Доктор Картър се наведе.
— Тя реагира — промърмори той.
— Върни се при нас — каза Нора твърдо. — Не защото си обещала нещо на мен. А защото този свят още има нужда от твоя начин да различаваш доброто от злото. Защото още имаш танци. Защото историята ти не е свършила.
Бавно клепачите на Хелена потрепнаха. И после, внезапно, те се отвориха.
