Дейвид бавно поклати глава.
— Един след друг те се изправяха в съдебната зала, вдигаха ръка и под клетва описваха човек, който никога не е съществувал.
Той замълча.
После добави тихо:
— И бяха много, много добри в това.
Глава 6 — Той се яви сам
На първото спешно съдебно заседание Дейвид се появил сам — с назначен от съда служебен адвокат, който бил претоварен с работа и според разказа на Дейвид дори не успявал надеждно да си спомни името му.
Селина пристигнала заедно с цялото си семейство, наредено зад нея като жива стена, а до тях стоял цял екип от една от най-скъпите семейни адвокатски кантори в града.
Дълго мислех за тази картина.
От едната страна беше моят син — сам, изтощен и на практика без реално юридическо представителство.
От другата — добре организирана, щедро финансирана и предварително подготвена машина.
Защото, независимо какво друго може да е вярно за съдебната зала, тя не е неутрално място, в което истината просто изплува на повърхността благодарение единствено на собствената си сила.
Съдът е арена.
А арените се печелят с подготовка, ресурси и увереността, че разполагаш с достатъчно средства, за да си осигуриш предимство.
В онзи ден синът ми не притежаваше нито едно от тези неща.
Бившата му съпруга имаше всички.
Съдията се изправил пред тежки обвинения, че децата са в опасност. От едната страна стоял цял хор от свидетели, които давали показания под клетва. От другата имало само един изтощен мъж, който едва успявал да подреди думите си.
И съдията направил онова, за което съдебната система учи съдиите да правят, когато са изправени пред несигурност:
да изберат по-предпазливия вариант.
Той защитил децата, защото съдът преценил, че децата се нуждаят от защита.
Дейвид изгубил временното попечителство над собствените си деца и правата му били ограничени до няколко часа срещи седмично, при това задължително под надзор.
Той излязъл от съдебната зала след една-единствена сутрин, през която от баща се превърнал в надзираван посетител в живота на собствените си деца.
И всичко това се случило въз основа на доказателства, които тепърва предстояло някой да разгледа и провери.
Глава 7 — Източената компания
— А компанията? — попитах аз.
— Какво се случи с компанията?
Лицето на Дейвид, което и без това беше пребледняло, изведнъж стана съвсем бяло.
Преди няколко години бях вложил сто и петдесет хиляди долара от собствените си средства в неговата агенция.
Искам да подчертая нещо важно: аз не му бях подарил тези пари. Това не беше милостиня и той не беше идвал при мен с молба да го спасявам.
Бях направил инвестиция — такава, каквато бих направил във всяко друго предприятие, в което виждам потенциал. Вярвах в идеята му и най-вече вярвах в неговата работна етика.
Това беше едно от нещата в живота ми, с които се гордеех най-много — че бях подкрепил мечтата на сина си със собствените си пари.
Чрез административната си роля Селина имала достъп до основните оперативни банкови сметки на компанията.
А в деня преди да подаде молбата за защитната заповед — точно един ден преди да отправи обвиненията си срещу Дейвид — тя направила нещо, което ме накара да поискам синът ми да повтори казаното.
Селина изтеглила почти целия наличен ликвиден капитал на компанията.
Била извършена една огромна банкова транзакция.
Всички средства били прехвърлени наведнъж към сметка, свързана с нейния баща — Артър Коул, влиятелен местен предприемач в сферата на недвижимите имоти.
Когато впоследствие започнали да задават въпроси за превода, те го представили като погасяване на частен заем, който уж бил предоставен на компанията.
— Имаше ли договор за този заем? — попитах.
— Не.
— Запис на задължението? Нещо писмено?
— Не.
— Фактура? Данъчна декларация? Какъвто и да е документ, където да е отбелязано, че този заем изобщо някога е съществувал?
Дейвид поклати глава след всеки мой въпрос.
Нито един документ.
Нито едно доказателство.
След това ми разказа и последната част.
Точно тя превръщаше случилото се от обикновено присвояване в добре обмислена стратегия.
Веднага след като изпразнила банковите сметки, Селина лично се свързала с най-важните клиенти на Дейвид.
На всеки от тях обяснила поверително и с престорена загриженост, че Дейвид преминава през сериозна психическа криза и вече не може да му се има доверие да управлява техните проекти.
Само за два месеца агенцията изгубила основните си клиенти.
След това вече не била в състояние да покрива дори разходите за заплати.
А бизнесът — онзи бизнес, в който аз бях повярвал, онзи бизнес, който синът ми беше изградил със собствените си ръце — рухнал.
Без доходи.
Без дом.
Затрупан от клетвени декларации и обвинения.
И при всяко следващо съдебно заседание историята, която някой друг беше написал вместо него, ставала все по-убедителна:
Дейвид бил съсипан човек.
Опасен човек.
Човек, на когото не можело да се има доверие.
