Лицето ѝ пребледня, докато четеше.
— Бен, чуй ме…
— Не! — прекъснах я. — Ти ме чуй. Сюзи си тръгна заради теб. Заради това, че я накара да се чувства нищожна. А сега я няма, а аз съм тук и се опитвам сам да отгледам две деца.
— Аз просто исках да те защитя — прошепна тя. — Тя не беше достатъчно добра…
— Тя е майката на децата ми! — извиках. — Нямаш право да решаваш кой е достатъчно добър за мен или за тях. Свърши се, мамо. Събирай си нещата. Махай се.
Сълзите ѝ не спираха.
— Не говориш сериозно.
— Говоря — казах студено като стомана.
Тя отвори уста да възрази, но спря. Вероятно погледът ми ѝ показа, че не блъфирам. След час си тръгна — колата ѝ изчезна по улицата.
Следващите седмици бяха истински ад.
Между безсънните нощи, мръсните пелени и безкрайния плач — на бебетата и моя — почти нямах време да мисля.
Но всяка тиха минута ме връщаше към Сюзи. Свързах се с приятелите и роднините ѝ, надявайки се на някаква следа. Никой не беше чувал нищо. Само една — нейна приятелка от колежа, Сара — се поколеба, преди да заговори.
— Тя казваше, че се чувства… в капан — призна Сара по телефона. — Не заради теб, Бен, а заради всичко. Бременността, майка ти. Веднъж ми каза, че Манди ѝ е заявила, че близнаците ще са по-добре без нея.
Ножът се заби по-дълбоко.
— Защо не ми каза, че майка ми ѝ говори такива неща?
— Страхуваше се, Бен. Мислеше, че Манди може да те настрои срещу нея. Молех я да говори с теб, но… — гласът на Сара се пречупи. — Съжалявам. Трябваше да настоя повече.
— Мислиш ли, че е добре?
— Надявам се — каза тихо Сара. — Сюзи е по-силна, отколкото изглежда. Но, Бен… продължавай да я търсиш.
Седмиците се превърнаха в месеци.
Един следобед, докато Кали и Джесика дремеха, телефонът ми звънна. Беше съобщение от непознат номер.
Когато го отворих, дъхът ми секна. Това беше снимка на Сюзи, държаща близнаците в болницата — лицето ѝ бледо, но спокойно. Под нея пишеше:
„Иска ми се да бъда майката, която те заслужават. Надявам се да ми простиш.“
Веднага се обадих, но връзката не мина. Писах ѝ, но и съобщенията ми не стигнаха. Беше като да викаш в празното. Но снимката ми върна решимостта. Сюзи беше някъде там. Жива. И поне част от нея все още копнееше по нас, макар да ѝ беше трудно. Никога нямаше да се откажа от нея.
Измина една година без никакви следи. Първият рожден ден на близнаците беше горчиво-сладък. Давах всичко от себе си, но болката по Сюзи не ме напускаше.
Същата вечер, докато момичетата си играеха в хола, на вратата се почука.
Първо си помислих, че си въобразявам. Сюзи стоеше на прага, стискайки малка подаръчна торбичка, очите ѝ пълни със сълзи. Изглеждаше по-здрава — бузите ѝ бяха по-пълни, стойката ѝ по-уверена. Но зад усмивката ѝ все още се криеше тъга.
— Съжалявам — прошепна тя.
Не мислих. Притеглих я към себе си и я прегърнах колкото можех по-силно. Тя се разплака на рамото ми и за първи път от година се почувствах цял.
През следващите седмици Сюзи ми разказа как следродилната депресия, жестоките думи на майка ми и чувството за непълноценност са я смазвали.
Тя си беше тръгнала, за да защити близнаците и да се измъкне от спиралата на самоомраза и отчаяние. Терапията ѝ помогнала — крачка по крачка.
— Не исках да си тръгвам — каза тя една нощ, седейки на пода в детската, докато момичетата спяха. — Просто не знаех как да остана.
Хванах я за ръката.
— Ще се справим. Заедно.
И го направихме. Не беше лесно — изцелението никога не е лесно. Но любовта, устойчивостта и общата радост да гледаме как Кали и Джесика растат, бяха достатъчни, за да възстановят онова, което едва не бяхме загубили.
