Секунди по-късно стационарният телефон иззвъня.
Рейчъл вдигна.
Лицето ѝ пребледня.
— Маргарет е — каза тя. — В съоръжението в Портланд е станал сериозен инцидент по време на тестовете на новите турбини. Няма пострадали, но Агенцията за опазване на околната среда заплашва с незабавно спиране на дейността. А медиите вече са разбрали.
Портланд беше нашият водещ проект.
Спиране означаваше срив на акциите с поне петнадесет процента и загуба на държавните субсидии.
Старият Картър вече щеше да е на път към летището.
Погледнах Лео.
Той лежеше върху постелката си и пускаше мехурчета от слюнка.
После погледнах Рейчъл.
В очите ѝ видях примирение.
Тя очакваше да си тръгна.
Очакваше старият призрак да изчезне отново.
— Кажи на Маргарет, че ще се справя оттук — заявих спокойно.
— Картър, това е Портланд — предупреди ме Рейчъл.
— Не ме интересува дали идва краят на света. Подготви лаптопа ми в кухнята.
Следващите шест часа кухнята на Рейчъл се превърна в команден център.
И за моя изненада тя не остана страничен наблюдател.
Когато PR екипът ми представи слаб кризисен текст, Рейчъл буквално грабна клавиатурата.
— Започнете с прозрачност, а не с юридически оправдания — отсече тя през високоговорителя. — Когато се криете зад адвокати, хората автоматично предполагат вина. Поемете контрол над историята и ще овладеете последствията.
Тя беше блестяща.
Бях забравил колко блестяща.
До четири следобед кризата беше овладяна.
Субсидиите бяха спасени.
Акциите се стабилизираха.
Затворих лаптопа и въздъхнах тежко.
Рейчъл постави две чаши вино на кухненския остров.
Едната беше за мен.
— Не е зле за изпълнителен директор на дистанционен режим — усмихна се тя искрено.
— Нямаше да се справя без теб — признах.
Въздухът между нас се промени.
Миналото и настоящето сякаш се преплетоха.
Протегнах ръка през мраморния плот.
Пръстите ми докоснаха нейните.
Тя не се отдръпна.
Точно тогава звънецът иззвъня.
Рязко.
Настойчиво.
Намръщих се и тръгнах към входната врата.
Когато отворих, атмосферата сякаш изстина мигновено.
На верандата стоеше Морган Ванс.
Морган не беше просто директор „Стратегическо развитие“.
Тя беше дъщеря на Артър Ванс.
Човекът, който ме беше наставлявал.
Основателят на Vanguard.
Мъжът, който почина твърде рано след инфаркт.
Морган беше наследила неговия брилянтен ум и безкомпромисната му отдаденост към компанията.
Безупречният ѝ бежов костюм изглеждаше така, сякаш току-що беше излязъл от модно списание.
Погледът ѝ обходи домашните ми дрехи.
После кърпичката за оригване върху рамото ми.
Накрая се спря върху Рейчъл, която държеше Лео в ръцете си.
Устните на Морган се извиха.
Не беше усмивка.
— Значи слуховете са верни — каза тя студено. — Не си полудял. Просто си загубил смелостта си.
— По-тихо. Синът ми спи.
Гласът ми беше леден.
— Твоят син? — присмя се тя и прекрачи прага без покана. — Артър Ванс ти остави тази компания, Картър. Избра теб вместо мен, защото вярваше, че имаш инстинкта на победител. Не ти повери делото на живота си, за да го превърнеш в субсидирана детска градина.
— Току-що спасих Портланд от тази кухня — отвърнах. — Компанията е стабилна.
— Компанията буксува! — избухна Морган.
Маската ѝ се пропука и под нея се показа натрупан гняв и болка.
— Докато си играеш на семейство, конкурентите ни изяждат пазара. Станал си слаб. Позволил си на чувствата да диктуват решенията ти.
Тя погледна Рейчъл.
После отново мен.
Очите ѝ бяха студени като лед.
— Баща ми създаде наследство — прошепна тя. — Няма да позволя да го унищожиш заради това.
Извади дебела папка с юридически документи и я хвърли върху масата във входното антре.
— Активирах клаузата за наследството. Имам подкрепата на борда. Утре в девет сутринта ще има гласуване. Или се оттегляш доброволно, или публично ще те унищожа.
Основната заседателна зала на четиридесет и четвъртия етаж на Vanguard беше създадена да внушава страх.
Стъклените стени от пода до тавана разкриваха сивия хоризонт на Сиатъл и караха всички долу да изглеждат дребни и незначителни.
Огромната конферентна маса беше изработена от един-единствен къс черен мрамор.
Когато прекрачих вратата точно в 8:55 сутринта, тишината беше почти оглушителна.
Дванадесетима членове на борда вече бяха заели местата си.
Лицата им бяха безизразни.
Позите им — сковани.
В края на масата седеше Морган Ванс.
Червеното ѝ сако напомняше цвят на прясна кръв.
По лицето ѝ се четеше увереността на човек, убеден в победата си.
До нея стоеше Ричард — възрастният председател на борда, човек, който почиташе единствено числата и печалбите.
Спокойно заех мястото си начело на масата.
Неочаквано усещах странно спокойствие.
Предстоеше битка за кариерата ми.
Но мислите ми постоянно се връщаха към миризмата на бебешка пудра и топлината на Лео, заспал върху гърдите ми предишната вечер.
