Очите ми отново се напълниха със сълзи. Но този път не изпитвах само болка. Имаше срам, объркване и усещането, че само за една нощ всичко, в което бях започнала да вярвам, се е сринало.
— Издирваме го от няколко месеца — продължи жената. — Използва фалшиви документи и постоянно сменя самоличността си. Но тази сутрин направи грешка — опита се да изтегли прекалено голяма сума от вашата сметка.
Рязко вдигнах глава.
— Значи е направил още един опит да вземе парите ми?
— Да. Именно затова сме тук. Трябва да си припомните всичко. Абсолютно всяка подробност. Всеки негов жест.
Закрих лицето си с ръце.
Пред очите ми отново изплуваха откъси от изминалата нощ: усмивката му, докосванията му, гласът му, въпросите, които ми задаваше.
И тогава осъзнах най-страшното.
Той не беше откраднал само парите ми.
Той внимателно беше изучавал мен самата.
Сякаш още от самото начало знаеше, че ще бъда лесна жертва.
От коридора се чуха забързани стъпки. Някой говореше високо по радиостанцията.
— Възможно е да не е действал сам… вероятно има съучастници…
Страхът се върна.
Но този път беше различен — по-дълбок, по-тежък и много по-зловещ.
Защото това вече не беше просто история за измама и предателство.
Беше история, в която бях въвлечена против собствената си воля.
Глава 3. Следата, която се губеше в нищото
Вот перевод на болгарский с полной уникализацией, без сокращения объёма, с сохранением структуры, напряжения и естественного звучания.
— Трябва незабавно да прегледаме записите от охранителните камери — каза полицаят и излезе в коридора.
Аз останах да седя на леглото, сякаш бях вкаменена. В главата ми непрекъснато отекваха отделни думи: „сериен измамник“, „фалшиви документи“, „от месеци го издирваме“.
Жената с цивилните дрехи остана при мен.
— Валентина Петровна, опитайте се да си припомните цялата вечер минута по минута. Дори най-незначителната подробност може да се окаже решаваща.
Затворих очи.
Пред мен отново изплува барът от предишната вечер: приглушената светлина, чашата с вино, спокойният му поглед. Андрей седна до мен толкова непринудено, сякаш съдбата сама беше организирала тази среща. Тогава изобщо не забелязах колко бързо разговорът премина към личните ми неща. Сега вече всяка част от пъзела си идваше на мястото.
— Той… ме попита дали живея сама — казах тихо. — После започна да разпитва за децата ми. За пенсията… Дори се интересуваше къде държа спестяванията си.
Жената видимо се напрегна.
— Първо печели доверието на хората. Точно така действа всеки път.
В този момент на вратата отново се почука. В стаята влезе още един служител.
— Прегледахме камерите. Намерихме следа. Напуснал е хотела в 6:12 сутринта. Но не е бил сам.
— Кой беше с него? — попита рязко жената.
— Засега не можем да установим самоличността му. Вторият човек е с качулка и лицето му не се вижда. Но открихме нещо интересно… използвал е банкова карта, издадена на чуждо име.
Сърцето ми отново започна да бие лудо.
— Значи… това вече се е случвало? — прошепнах.
— Да. Случвало се е и преди. И най-вероятно е щяло да се повтори отново — отвърна той.
Леден трепет премина по гърба ми.
Всичко изглеждаше прекалено добре планирано.
Прекалено професионално.
И тогава внезапно си спомних.
— Той… каза, че наскоро се е върнал от пътуване… че работи като фотограф… — спрях за миг. — Показа ми някакви снимки…
— Какви снимки? — веднага попита жената с повишено внимание.
Взех телефона си и отворих галерията, опитвайки се да си припомня какво точно ми беше показвал. Но от него нямаше останало абсолютно нищо.
Тогава осъзнах още нещо ужасяващо.
Не ми беше оставил нито една истинска следа.
Нито снимка.
Нито разговор.
Нито профил в социалните мрежи.
Сякаш този човек никога изобщо не беше съществувал.
— Това вече не е просто обикновен измамник — каза тихо полицаят, докато гледаше екрана на телефона ми. — Работи изключително внимателно. Почти не оставя никакви следи след себе си.
Отново се чу оживление в коридора. Някой съобщаваше, че проверката на останалите хотелски стаи не е дала никакъв резултат.
Той беше изчезнал.
Беше се изпарил без следа.
И единственото доказателство, че изобщо е бил до мен, оставаше банковата ми сметка.
Бавно се изправих.
— Но аз го видях… Бях до него… разговаряхме…
Жената ме погледна внимателно, а в очите ѝ за миг се появи съчувствие.
— Валентина Петровна… такива хора умеят да се превърнат точно в човека, когото жертвата най-много иска да срещне.
Тези думи ме нараниха повече от всичко останало.
Приближих се до прозореца. Навън денят вече беше започнал. По улицата се движеха автомобили, хората бързаха по задачите си, а някои спокойно вървяха с чаши кафе в ръце.
И някъде сред тях можеше да бъде той.
Или вече да беше приел образа на някой съвсем друг.
Телефонът ми отново завибрира.
Поредният непознат номер.
Няколко секунди се колебаех дали изобщо да отговоря.
— Ало?
